Реликвата - Страница 109

109

— При това е ранено, което може да го забави.

— Да, ранено е. Предполагам, че Д’Агоста го е прострелял, а може и някой от екипа да го е улучил един-два пъти. Може би аз също успях да го уцеля. Не мога да бъда сигурен. Но ако е ранено, това го прави още по-опасно. Бих се изправил по-скоро срещу десет здрави лъва, отколкото срещу един ранен. — Той разкърши рамене и посегна към пистолета си.

— Да вървим, моля ви. Не съм спокоен сред мрака с този вързоп на гърба. От сега нататък ще използваме само фенерчето. Бъдете много внимателна.

— Защо не ми дадете миньорската лампа, за да ви е по-лесно с оръжието? — предложи Марго. — Ако го срещнем неочаквано, ще се наложи да го прогоним със светлината.

— Ако е тежко ранено, надали нещо ще е в състояние да го прогони — отвърна Пендергаст и й подаде лампата.

Тръгнаха безшумно по коридора, завиха на ъгъла и влязоха през служебната врата в Залата на древните бозайници. На Марго й се струваше, че тихите й стъпки отекват като изстрели върху излъскания каменен под. Подредените в редици стъклени витрини отразяваха слабата светлина на фенерчето: гигантски лос, котки с остри като саби зъби, страховити вълци. В средата на галерията се извисяваха скелети на мастодонти и мамонти. Двамата се приближиха крадешком към изхода на залата. Пендергаст беше насочил пистолета в готовност за стрелба.

— Виждате ли вратата в дъното с надпис „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ“? — прошепна Марго. — Зад нея е коридорът, в който се намират командният пункт, служебните помещения и компютърната зала. Зад ъгъла е дългият коридор, където можете да устроите своята примамка. — Тя се поколеба. — Ако съществото е вече там…

— По-добре да бях останал в Ню Орлийнс, госпожице Грийн.

Двамата влязоха през служебния вход в сектор 18 и се озоваха в тесен коридор с множество врати. Пендергаст освети пространството пред тях: нищо.

— Ето там — каза Марго и посочи една врата вляво. — Командният пункт.

Докато минаваха покрай вратата, тя чу гласове.

Минаха покрай друга врата с надпис „ЦЕНТРАЛЕН КОМПЮТЪР“.

— Тези вътре са много лесна плячка — каза тя. — Няма ли да…

— Не — прекъсна я той. — Нямаме време.

Завиха зад ъгъла и спряха. Пендергаст освети коридора с фенерчето.

— Какво е това там?

По средата на коридора на светлината на фенерчето насреща им насмешливо проблясваше масивна стоманена аварийна врата.

— Добрият доктор сбърка — измърмори Пендергаст. — Клетка две разделя коридора на половина. Това там е краят на периметъра.

— На какво разстояние е? — тихо попита Марго.

Пендергаст присви устни.

— Доколкото мога да преценя — най-много петдесет метра.

— Достатъчно ли е?

— Не. Но трябва да стигне. Хайде, госпожице Грийн, да застанем на позиция.

В подвижния команден пункт беше задушно. Кофи разкопча с рязък жест горното копче на ризата и разхлаби вратовръзката си. Влажността сигурно беше сто и десет процента. От двайсет години не беше виждал такъв дъжд. Канализациите изригваха като гейзери и водата стигаше до главините на колелетата на аварийните коли.

Задната врата се отвори и на входа застана мъж в униформата на спецекипа.

— Сър?

— Какво има?

— Хората искат да знаят кога се връщаме вътре.

— Да се връщате вътре ли? — изрева Кофи. — Да не сте се побъркали? Четирима от вашите току-що бяха убити, разкъсани на парчета като хамбургери!

— Но, сър, вътре все още има заклещени хора. Може би ще успеем…

Кофи се нахвърли срещу мъжа с обезумял поглед и от устата му полетяха слюнки.

— Ти не разбираш ли? Не можем да се разхождаме вътре, както ни скимне. Изпратихме толкова хора, без да знаем какво им предстои. Трябва да се възстанови електрозахранването и да се включат системите, преди да…

Някакъв полицай надникна през вратата на фургона.

— Сър, току-що ни съобщиха, че в река Хъдсън плава труп. Забелязали са го край Боут Бейсън. Изглежда струята го е изхвърлила през някоя от големите канализационни шахти.

— На кой, по дяволите, му пука…

— Сър, трупът е на жена във вечерна рокля, която е разпозната като една от изчезналите по време на откриването.

— Какво?

Кофи изтръпна. Не беше възможно.

— От групата на кмета ли е?

— Една от затворените вътре. Единствените все още неоткрити жени очевидно са се спуснали преди два часа в подземието.

— Заедно с кмета ли?

— Предполагам, че е точно така, сър.

Кофи усети, че му прималява. Не можеше да е вярно.

Този шибан Пендергаст! И проклетия Д’Агоста! За всичко бяха виновни те. Не му се подчиниха, провалиха плана му и пратиха всички тези хора на сигурна смърт. Кметът мъртъв! Щяха да му светят маслото за това.

— Сър?

— Изчезвайте — прошепна Кофи. — И двамата изчезвайте.

Вратата се затвори.

„Тук Гарсия. Някой чува ли ме?“ — изграчи радиостанцията.

Кофи се завъртя и заби пръст в бутона.

— Гарсия! Какво става?

„Нищо, сър, освен че все още сме без електрозахранване. До мен е Том Алън. Иска да разговаря с вас.“

— Дай ми го.

„Тук Алън. Започваме леко да се притесняваме, господин Кофи. Нищо не можем да направим, докато не възстановят електрозахранването. Батериите на предавателя на Гарсия отслабват и го държим изключен, за да пестим енергия. Бихме искали да ни измъкнете навън.“

Кофи се изкикоти пискливо. Агентите пред контролните уреди се спогледаха неловко.

— Искаш от мен да ви измъкна навън? Слушай, Алън, вие генийчетата забъркахте тази каша. Проглушихте ми ушите, че системата ще работи безотказно, че всички програми имат заместители. Така че сами измъкнете задниците си оттам. Кметът е мъртъв и загубих повече мъже, отколкото… Ало?

109