Реликвата - Страница 117

К оглавлению

117

Д’Агоста тръгна към него, но внезапно спря.

— Разчитай на помощта ми — тихо каза той, едва помръдвайки устни.

— Благодаря, лейтенант. Мисля, че ще имам нужда.

— От вчера капитан — поправи го Пендергаст.

— Капитан? — възкликна Смитбек. — Повишиха ли те?

Д’Агоста кимна.

— Шефът каза, че е напълно заслужено. — Той протегна заплашително пръста си. — Искам да прочета всяка дума, която напишеш за мен, преди да го дадеш за печат, Смитбек.

— Чакай малко — възрази младежът. — Съществува журналистическа етика, която трябва да се съблюдава…

— Не на мен тия! — избухна Д’Агоста.

Марго се обърна към Пендергаст.

— Както виждам, това ще бъде едно изключително вълнуващо сътрудничество — прошепна тя.

Агентът кимна.

В този момент се почука и през открехнатата врата надникна Грег Кавакита.

— О, съжалявам, доктор Фрок! — извини се той. — Секретарката не каза, че сте зает. Можем да обсъдим резултатите по-късно.

— Глупости! — викна Фрок. — Влизай, Грегъри. Господин Пендергаст, капитан Д’Агоста, да ви представя Грегъри Кавакита. Авторът на ГСЕ, екстраполиращата програма, която ни позволи да направим изключително точен профил на съществото.

— Поднасям ви своята благодарност — каза Пендергаст. — Без тази програма нито един от нас нямаше да присъства тук в този момент.

— Искрено ви благодаря, но всъщност програмата е интелектуална рожба на доктор Фрок — отговори Кавакита, поглеждайки към тортата. — Аз само сглобих мозайката. А и екстраполаторът не успя да ви посочи твърде много неща. Разположените отпред очи например.

— Какво става, Грег, успехът те е направил скромен? — възкликна Смитбек и се обърна към Пендергаст. — Между впрочем, бих искал да ви задам няколко въпроса. Това изключително шампанско трябва да се заслужи, нали разбирате. — Той се втренчи съсредоточено в агента от ФБР. — Чии бяха труповете в леговището все пак?

Пендергаст леко повдигна рамене.

— Предполагам, че не бих навредил никому, ако ви кажа — макар да не бива да го публикувате без официално разрешение. Пет от осемте трупа са идентифицирани. Два са на улични бездомници, промъкнали се вътре, за да търсят подслон в някоя студена зимна нощ. Един е на чуждестранен турист, когото открихме в списъка за изчезнали на Интерпол. Четвъртият, както знаете, е на Джордж Мориарти, помощник-уредника на Ян Кътбърт.

— Горкият Джордж! — прошепна Марго.

Цели четири седмици беше избягвала да мисли за последните му мигове, за фаталната му среща със звяра. Да умреш по подобен начин и да те закачат като заклано животно…

Пендергаст направи пауза, преди да продължи.

— Петият труп засега е идентифициран по данни от стоматологичната картотека като мъж на име Монтегю, изчезнал преди няколко години служител в музея.

— Монтегю! — възкликна Фрок. — Значи историята се потвърждава.

— Да — отвърна Пендергаст. — Изглежда някои представители на административното ръководство на музея — Райт, Рикман, Кътбърт и вероятно Иполито — са подозирали, че нещо броди из музея. Когато в Старото подземие било открито огромно количество кръв, разпоредили да бъде измита, без да уведомят полицията. Тъй като изчезването на Монтегю съвпаднало с това разкритие, групичката направила всичко възможно да възпрепятства разследването на събитието. Освен това са имали основания да подозират, че съществото е свързано по някакъв начин с експедицията на Уитлеси. Вероятно именно тези подозрения са причина за преместването на сандъците. Погледнато ретроспективно, ужасяващо недалновиден ход — тъкмо той ускори убийствата.

— Имате право, естествено — каза Фрок и придвижи количката си към бюрото. — Знаем, че съществото беше изключително интелигентно. Даваше си сметка, че би било заплашено, ако се разкрие присъствието му в музея. Предполагам, че е наложило контрол над естествено свирепата си природа като средство за самозащита. Когато се е озовало в музея, е изгубило надежда и от умопомрачение е убило Монтегю, когато го е видяло с археологическите образци и растенията. Но след това е станало изключително предпазливо. Знаело е къде са сандъците и е имало достъп до растението — или би го имало поне до изчерпването на опаковъчния материал. Използвало го е пестеливо, за да удовлетворява глада си. Естествено, хормоните в растенията били изключително концентрирани. И звярът ги е допълвал от време на време с лов. Плъхове, избягали от лабораториите котки… един-два пъти дори хора, залутали се прекалено дълбоко сред потайните кътчета на музея. Но винаги е полагало грижи да скрие жертвите си и така в продължение на няколко години останало неразкрито.

Той се размърда и количката изскрибуца.

— И в този момент сандъците били преместени и заключени в зоната за сигурност. Постепенно звярът огладнял, а след това освирепял. Яростта му срещу съществата, лишили го от растенията, се разраствала все повече и повече. При това самите те можели да му послужат като заместител, макар и недостатъчен, на онова, което му отнели. Изпаднало в умопомрачение, то започнало да убива.

Фрок извади носната си кърпа и изтри челото си.

— Но не изгубило напълно разсъдъка си — продължи той.

— Помните ли как скри трупа на полицая в изложбената зала? Независимо от събудената му кръвожадност, независимо от непреодолимата нужда от растенията, то знаело, че с убийствата излишно насочва вниманието върху себе си. Сигурно е имало намерение да отнесе и трупа на Борегард в леговището си. Вероятно не е имало възможност да го стори — изложбата беше прекалено отдалечена от обичайните му свърталища, — затова е скрило трупа. В края на краищата хипоталамусът беше основната му цел — останалото е било за него само месо.

117