Реликвата - Страница 19

Беше изкачил обратно стълбището до половината, когато чу вратата долу да се затръшва. Спря, полазиха го хладни тръпки. Отворена ли я остави? Не. По дяволите, ами ако някой го е забелязал? Все пак не би могъл да подуши миризмата от пушека, а в тъмното би си помислил, че е обикновена цигара.

Долови странна миризма на гнило, която нямаше нищо общо с тревата. Нищо не светна и не чу никакви стъпки по металните стъпала. Продължи към горната площадка.

Щом стъпи върху нея, долови някакво рязко движение по стълбата зад гърба си. Извърна се и някакъв мощен удар го запокити в стената зад него. Последното, което успя да види, бяха собствените му тъмни вътрешности, които потекоха върху стъпалата. В следващия миг престана да се пита откъде беше шурнала всичката тази кръв.

13

Вторник

Бил Смитбек седеше в масивното кресло и наблюдаваше мършавата и кокалеста фигура на Лавиния Рикман зад бюрото от брезов фурнир. Тя преглеждаше смачкания му ръкопис и потрепваше с два от лакираните си с червен лак нокти върху гланцирания плот. Смитбек знаеше, че потрепването на ноктите й не предвещава добри последици. Зад прозорците денят беше сив и навъсен.

Кабинетът и не беше типичен за музея. Обичайните за повечето кабинети купчини от хартии, списания и книги тук липсваха. По етажерките бяха подредени дреболии и украшения от пял свят: кукла разказвач от Ню Мексико, месингов Буда от Тибет, няколко марионетки от Индонезия. Стените бяха боядисани в учрежденско светлозелено и стаята ухаеше на боров освежител.

От двете страни на бюрото й, изискано и симетрично като храсти във френска градина бяха подредени всевъзможни антикварини уникати: преспапие от ахат, костен нож за отваряне на писма, японско резбовано украшение от слонова кост. А в средата на композицията се мъдреше самата Рикман, педантично приведена над ръкописа. На Смитбек му мина през ума, че гъстата й оранжева коса не подхожда на зелените стени.

Потропванего се ускори, а след това се забави. Накрая Рикман обърна последната страница, събра пръснатите листове и ги тръсна точно в средата на бюрото.

— Така — каза тя с лъчезарна усмивка. — Имам няколко незначителни въпроса.

— О! — беше реакцията на Смитбек.

— Например за раздела за апдекските жертвоприношения на хора. Прекалено спорел е. — Тя близна изящно пръста си и намери страницата. — Ето.

— Да, но в изложбата…

— Господин Смитбек, в изложбата темата е представена с вкус. А тук липсва вкус. Твърде драстично е.

Тя драсна със замах със свил „Меджик маркер“ по страницата.

— Но всичко е съвършено точно! — възрази Смитбек, потръпвайки вътрешно.

— Загрижена съм за акцентите, а не за точността. Нещо може да бъде съвършено точно, но неправилно акцентирано и по този начин да създаде погрешно впечатление. Разрешете да ви напомня, че в Ню Йорк живее многобройно латиноамериканско население.

— Това как би могло да засегне…

— Продължаваме нататък, раздела за Гилборг просто трябва да отпадне.

Тя драсна върху друга страница.

— Но защо?

Рикман се облегна назад.

— Господин Смитбек, експедицията на Гилборг беше нелеп провал. Търсеха остров, който не съществува. Един от участниците, както усърдно сте отбелязал, изнасилил туземка. Правим всичко възможно изобщо да не споменаваме експедицията на Гилборг в изложбата. Действително ли смятате за необходимо да документирате неуспехите на музея?

— Но техните колекции са изключителни! — колебливо възрази Смитбек.

— Господин Смитбек, не съм убедена, че схващате същността на възложената ви задача. — Последва продължително мълчание и потропването се поднови. — Наистина ли допускате, че музеят ви е наел и ви плаща да документирате провалите и спорните моменти?

— Но провалите и спорните моменти са част от науката, а и кой би прочел книга, която…

— Твърде много корпорации отпускат пари на музея и биха се разтревожили от известни неща — прекъсна го Рикман. — А има и докачливи етнически групи, които биха могли да се почувстват засегнати и да реагират.

— Но ние говорим за неща отпреди сто години, докато…

— Господин Смитбек, налага се да заявя съвсем откровено… — Тя замълча, после се надигна внезапно, обиколи бюрото и застана точно зад писателя. — Налага се да заявя, че изглежда ви е необходимо повече време, отколкото предполагах, за да проумеете нашата гледна точка. Вие не пишете книга за комерсиален издател. Казано направо, от вас се очаква същото благосклонно отношение, което проявихте към Бостънския аквариум при вашата предишна — хм — поръчка. — Тя застана пред Смитбек и приседна сковано на ръба бюрото. — Съществуват известни неща, които очакваме и при това сме в правото си да очакваме. Те са… — И започна да ги изброява с костеливите си пръсти: — Първо — никакви спорни моменти; второ — нищо, което би засегнало някое етническо малцинство; трето — нищо, което би увредило репутацията на музея. Толкова ли е неблагоразумие всичко това? — понижи глас тя и се приведе напред, за да стисне със сухата си ръка ръката на Смитбек.

— Аз… Не.

Смитбек едва превъзмогна връхлетялото го желание да дръпне ръката си.

— Значи се договорихме. — Рикман се върна зад бюрото си и плъзна ръкописа към него. — Остана да обсъдим само още една дреболия — подчертано отчетливо произнесе тя. — На няколко места в ръкописа цитирате любопитни коментари на хора, „близки до изложбата“, пропускайки да споменете конкретни имена. Разбира се, не е чак толкова важно, но бих желала да получа списък на източниците — само за лично ползване, нищо повече.