Реликвата - Страница 47

— Трябва да върна това в архива — каза й той.

Тя го изгледа строго.

— Нов ли сте?

— От научния отдел съм, но ме прехвърлиха миналата седмица. Периодично ни сменят, нали знаете.

Той й се усмихна колкото му беше възможно по-лъчезарно и искрено.

Жената се намръщи подозрително и в този момент телефонът на бюрото й иззвъня. Поколеба се и вдигна слушалката, подавайки му разсеяно регистрационния дневник и закачен на дълъг син шнур ключ.

— Подпишете се — каза тя, прикривайки с длан слушалката.

Архивът на библиотеката се помещаваше зад една сива врата без табела в един отдалечен ъгъл на залата. Беше изцяло въпрос на късмет поради много причини. Смитбек вече беше попадал вътре по официален начин. Знаеше, че по-голяма част от архивите на музея се съхраняват другаде и че библиотечните картотеки са твърде специфични. Но нещо го караше да опита. Притвори вратата и тръгна навътре, оглеждайки рафтовете и редиците от кутии с табели.

Прекоси едната страна на залата и се канеше да тръгне обратно, когато рязко спря. Протегна внимателно ръка и свали една кутия с табела ЦЕНТРАЛЕН АРХИВ/СХПГ: КВИТАНЦИИ ВЪЗДУШНИ ПРАТКИ. Приклекна и запрелиства бързо картоните.

Отново стигна до 1975 г. Разочарован, той ги прелисти още веднъж. Нищо.

Докато поставяше обратно кутията върху високата лавица, забеляза друга табела: ТОВАРИТЕЛНИЦИ, 1970–1990. Не можеше да си позволи повече от още пет минути.

— Пипнах те — прошепна той, издърпвайки един изпоцапан лист от кутията. Извади портативния касетофон от джоба си и бързо продиктува съответните думи, дати и места: „Белем; пристанището в Ню Орлийнс; Бруклин. Strella de Venezuela — Звездата на Венецуела. Странно — невероятно дълъг престой в Ню Орлийнс.“

— Имате твърде доволен вид — подхвърли библиотекарката, докато прибираше ключа обратно в бюрото си.

— Приятен ден — отвърна Смитбек.

И записа в дневника на архива: „Себастиан Мелмот; влязъл 11,10; напуснал 11,25.“

Върна се при каталога за микрофилмите и се замисли. Знаеше, че вестникът на Ню Орлийнс беше със странно име като отпреди войната — май беше „Таймс Пикъюн“.

Прегледа набързо картотеката. Ето го: „Таймс Пикъюн“, 1840–до днес.

Завъртя годишнината за 1988 г. в микрофилмовия монитор. Щом наближи октомври, намали скоростта и спря. Върху екрана се появи огромно заглавие.

— О, Господи — въздъхна той.

Вече знаеше — без капка доза на съмнение — защо сандъците на Уитлеси бяха престояли толкова дълго в Ню Орлийнс.

28

— Съжалявам, госпожице Грийн, но вратата му все още е заключена. Ще му предам съобщението ви при първа възможност.

— Благодаря — отговори Марго и затвори телефона с чувство за безсилие.

Как би могла да бъде уши и очи на Фрок, щом дори няма възможност да разговаря с него? Когато се занимаваше с някакъв проект, той се заключваше в кабинета си и секретарката му знаеше, че е за предпочитане да не го безпокои. Вече два пъти тази сутрин Марго се беше опитала да се свърже с него, но така и не успя да разбере кога ще стане това.

Погледна часовника си — 11,20. Сутринта почти беше свършила. Обърна се към монитора и се опита да влезе в централния компютър на музея.

...

ЗДРАВЕЙТЕ, МАРГО ГРИЙН@БИОТЕХ
ДОБРЕ ДОШЛА В МЮЗНЕТ
ВКЛЮЧВАНЕ 15–5
© 1989–1995 НЙ МЕИ И ЦЕРЕБРАЛНИ СИСТЕМИ ИНК.
СВЪРЗВАНЕ В 11:20:45 03–30–95
ПРИНТИРАНЕ НА LJ56
ДО ВСИЧКИ ПОТРЕБИТЕЛИ — ВАЖНО СЪОБЩЕНИЕ
ВСЛЕДСТВИЕ НА ВЪЗНИКНАЛОТО ТАЗИ СУТРИН СПИРАНЕ НА СИСТЕМАТА НА ОБЯД ЩЕ СЕ ПРОВЕДЕ ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯТА. ОЧАКВАНО ЗАБАВЯНЕ НА ДЕЙНОСТИТЕ. ДОКЛАДВАЙТЕ ЗА ЛИПСВАЩИ ИЛИ УВРЕДЕНИ ФАЙЛОВЕ НА СИСТЕМНИЯ АДМИНИСТРАТОР КОЛКОТО Е ВЪЗМОЖНО ПО-БЪРЗО.

...

ИМАТЕ 1 НЕПРОЧЕТЕНО ПИСМО

Влезе в електронната си поща и прочете писмото:

...

ПОЩА ОТ ДЖОРДЖ МОРИАРТИ@ИЗЛ@СТФ
ИЗПРАТЕНО 10:14:07 03–30–95

БЛАГОДАРЯ ЗА ТЕКСТА — ЧУДЕСЕН Е, НЯМА НУЖДА ОТ ПРОМЕНИ. ЩЕ ГО ПОСТАВИМ С ДРУГИ ОКОНЧАТЕЛНИ УТОЧНЕНИЯ ПРЕДИ ОФИЦИАЛНОТО ОТКРИВАНЕ ЗА ШИРОКАТА ПУБЛИКА.
ДА ОБЯДВАМЕ ЗАЕДНО?

Телефонът иззвъня, разцепвайки тишината.

— Ало?

— Марго? Здрасти. Джордж е.

— Здрасти — отвърна Марго. — Съжалявам, но току-що отварям писмото ти.

— Успях да се досетя — отвърна той развеселен. — Още веднъж ти благодаря за помощта.

— За мен е удоволствие — отвърна Марго.

Мориарти направи пауза.

— И така… — добави неуверено той, — какво ще кажеш за обяда?

— Съжалявам — каза тя. — Бих искала, но чакам да ми се обади доктор Фрок. Може да е след пет минути, а може и другата седмица.

По мълчанието отсреща усети разочарованието му.

— Знаеш ли какво — продължи тя. — Можеш да се отбиеш при мен на път за ресторанта. Ако Фрок се обади дотогава, може би ще съм свободна. Ако не е… би могъл да ме изчакаш няколко минути и да ми помогнеш да реша кръстословицата в „Таймс“.

— Става! — отвърна Мориарти. — Знам всички австралийски бозайници с три букви.

Марго се поколеба.

— А докато си тук, бихме могли да надникнем в базата данни за сандъците на Уитлеси…

Последва мълчание. Накрая Мориарти въздъхна.

— Е, щом е толкова важно за теб… предполагам, няма да е много рисковано. Ще мина към дванайсет.

След около половин час на вратата й се почука.

— Влизай — извика тя.

— Заключено е.

Не беше гласът на Мориарти.

Тя отвори вратата.

— Не очаквах да видя теб.

— Късмет или съдба според теб? — каза Смитбек, влезе забързано в стаята и затвори вратата. — Слушай, Лотосов цвят, от вчера вечерта съм свършил страшно много работа.

— Аз също — отвърна тя. — Всеки момент ще пристигне Мориарти, за да влезем в базата данни.