Реликвата - Страница 5

— Бил съм тук — каза уверено той. — Сега са затворили, но предишния път беше отворено. Бас ловя, че сме точно под динозаврите. Само ще видя дали има изход.

— Не трябва да ходиш натам — предупреди го малкият.

— Виж какво, глупчо, отивам. А ти чакай тук.

Били изчезна зад преградата и след няколко секунди малкият чу скърцане на отваряща се метална врата.

— Ей! — чу се гласът на Били. — Тук има спираловидна стълба. Спуска се надолу, но е страхотно. Ще видя накъде води.

— Недей! Били! — изкрещя малкият, но единственият отговор бяха отдалечаващите се стъпки на брат му.

Момченцето се разрева и тъничкото му гласче отекна в мрачната зала. След няколко минути се разхълца, подсмъркна силно и седна на пода. След това започна да дърпа някакво парченце гума, което стърчеше от гуменката му, докато най-накрая го измъкна.

Внезапно вдигна очи. Залата беше стихнала и задушна. Светлините във витрините мятаха черни сенки върху пода. Някъде избоботи и затътна вентилационна шахта. Били все още го нямаше. Момченцето отново заплака, този път още по-гръмогласно.

Може би щеше да е по-добре да тръгне след Били. Може би не беше чак толкова страшно. Може би беше намерил родителите им и сега го чакаха от другата страна. Но трябваше да побърза. Музеят сигурно вече беше затворен.

Изправи се и се промъкна зад преградата. Залата продължаваше нататък с витрини с потънали в прах и плесен забравени експонати. В единия край зееше леко открехната старинна метална врата.

Момченцето се приближи и надникна през нея. Зад вратата видя най-горната площадка на тясно спираловидно стълбище, което се спускаше надолу. Тук беше още по-прашно и се долавяше някаква странна миризма, която го накара да сбърчи носле. Изобщо не искаше да се спуска по това стълбище. Но Били беше някъде там долу.

— Били! — извика той. — Били, ела горе! Моля те!

Сред пещерния сумрак му отговори само ехото. Момченцето подсмъркна, сграбчи перилото и се заспуска бавно към мрака.

4

Понеделник

Марго Грийн зави на ъгъла на Западна Седемдесет и седма улица и ранното утринно слънце блесна право в очите й. За момент сведе поглед и премигна, после отметна назад кестенявата си коса и прекоси улицата. Нюйоркският Музей за естествена история се извиси пред нея като старинна крепост с огромната си изящна фасада над редицата от червенолисти букови дървета.

Марго тръгна по павираната алея към административния вход. Подмина една товарна платформа и се насочи към гранитния тунел, който отвеждаше към вътрешните дворове на музея. Изведнъж забави крачка — потрепващи ивици червена светлина обагряха отвора на тунела пред нея. По-навътре забеляза хаотично паркирани линейки, полицейски коли и една кола на Службата за спешни случаи.

Марго влезе в тунела и тръгна към една остъклена кабина. При нормални обстоятелства по това време старият портиер Кърли би трябвало да дреме в стола си в ъгъла на кабината, отпуснал ръка с почернялата си лула от кратуна върху широките си гърди. Но тази сутрин беше буден и плъзна вратата.

— Добр’утро, докторе! — поздрави той.

Наричаше всеки „докторе“ — от току-що дипломираните студенти до директора на музея, независимо дали притежаваха титлата или не.

— Какво се е случило? — попита Марго.

— Не знам — отвърна Кърли. — Пристигнаха преди две минути. Предполагам, че този път трябва да ми покажете пропуска си.

Марго затършува в ръчната си чанта, питайки се дали въобще носи пропуска. От месеци никой ней го беше искал.

— Не съм сигурна дали го нося — каза тя ядосана, че не е изхвърлила от чантата си боклуците, които цяла зима беше пускала вътре, благодарение на което приятелите й от Антроположкия отдел наскоро й бяха присъдили званието „притежателна на най-неподредената чанта в музея“.

Телефонът звънна и Кърли вдигна слушалката. Марго откри пропуска и го вдигна към прозорчето, но Кърли изобщо не го погледна, заслушан с облещени очи в онова, което му говореха.

Затвори слушалката, без да каже нито дума, със сковано от напрежение тяло.

— Е? — попита Марго. — Какво има?

Кърли остави лулата.

— По-добре да не знаете — промълви той.

Телефонът отново звънна и Кърли светкавично грабна слушалката.

Марго не го беше виждала да действа с такава скорост. Помръдна рамене, напъха пропуска в чантата си и продължи нататък. Трябваше най-после да довърши следващата глава от дисертацията си и нямаше никакво време за губене. Беше пропиляла цяла седмица в грижи за баща си, служебни формалности и телефонни разговори. Нямаше нито секунда за губене.

Прекоси двора, влезе през служебния вход в музея, зави наляво и забърза по дългия коридор към Антроположкия отдел. Кабинетите тънеха в мрак — което беше обичайно за времето преди десет сутринта.

Коридорът зави рязко надясно и тя спря. Беше преграден с жълта лента, на която пишеше „МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ — НЕ ВЛИЗАЙ“. Джими, пазачът на залата с перуанското злато, стоеше пред лентата заедно с Грегъри Кавакита, младия помощник-уредник от Отдела за еволюционна биология.

— Какво става тук? — попита Марго.

— Типична музейна ефективност — отвърна с кисела усмивка Кавакита. — Изолирани сме.

— Никой не ми каза нищо друго, освен да не пускам никого — нервно се обади пазачът.

— Виж какво — продължи Кавакита, — следващата седмица имам официално представяне и днес ме чака много работа. Ако ме пуснеш…

Джими изглеждаше притеснен.

— Просто си върша работата, нали така?

— Хайде — обърна се Марго към Кавакита, — ела да изпием по едно кафе в клубчето. Там някой може да знае какво става.