Реликвата - Страница 81

К оглавлению

— Това е труп! — извика едната.

— Не е истински — отвърна другата. — Сигурно е трик за откриването.

Д’Агоста вдигна ръце и пристъпи до витрината.

— Моля ви, запазете спокойствие!

Последва кратка ужасяваща вцепенена тишина.

— Труп! — изкрещя някой.

Тълпата се поразмърда и отново се вкамени. Последва нов крясък:

— Убит е!

Тълпата се разцепи на две, а няколко души се препънаха и паднаха. Масивна жена в рокля за коктейли залитна към Д’Агоста и го тръшна върху витрината. Усети, че се задъхва от притискането на все повече тела върху гърдите му. Долови, че витрината зад гърба му няма да издържи.

— Чакайте! — промълви задъхан той.

От мрака над главите им нещо голямо се плъзна покрай витрината и се стовари върху скупчената тълпа, събаряйки няколко души на земята. От неудобната си позиция Д’Агоста успя да види, че трупът е окървавен и е на човек. Не забеляза да има глава.

Настъпи истински ад. Тясното пространство се изпълни с писъци и крясъци и хората се втурнаха да се измъкват, блъскайки се и препъвайки се един друг. Д’Агоста усети, че витрината се олюлява. Мумията се стовари на пода и той рухна върху нея. Хвана се за витрината и строшеното стъкло разряза дланта му. Напрегна сили да се изправи, но втурналата се тълпа го повали обратно.

Чу съскането на радиостанцията, осъзна, че все още я стиска в дясната си ръка, и я вдигна към лицето си.

„Тук Кофи. Д’Агоста, какво става, по дяволите?“

— Избухна паника, Кофи. Трябва моментално да опразниш залата или… Мамка му! — изрева той.

В суматохата някой изрита станцията от ръката му.

45

Марго отчаяно наблюдаваше Фрок, който крещеше по вътрешния телефон върху гранитната стена на Голямата ротонда. Гласът на Райт бумтеше оглушително откъм Небесната зала и Марго не можеше да чуе нищо от думите на Фрок. Най-накрая той се пресегна и тръшна слушалката върху вилката. Завъртя количката и се обърна с лице към нея.

— Това е абсурд! Очевидно Пендергаст е някъде в подземието. Или поне е бил там. Свързал се е по радиостанцията преди около час. Отказват да ме свържат с него, без да им наредят.

— В подземието? Къде? — попита тя.

— Казаха сектор 29. Отказват да уточнят дали е там или е бил там. Предполагам, че не знаят. Сектор 29 покрива огромно пространство. — Той я погледна. — Ще го направим ли?

— Какво да направим?

— Да слезем в подземието, естествено!

— Не знам — неуверено каза тя. — Може би трябва да изчакаме да им наредят да го извикат.

Фрок се размърда нетърпеливо в количката си.

— Дори не знаем кой би могъл да го направи. — Той я изгледа, давайки си сметка за нейната неувереност. — Нямаш причини да се боиш, че създанието ще се изпречи срещу нас, скъпа — продължи той. — Ако съм прав, ще го привлече струпаната на едно място многолюдна тълпа в изложбата. Длъжни сме да направим всичко възможно, за да предотвратим катастрофата. Поехме това задължение в мига, в който направихме тези открития.

Марго продължаваше да се колебае. Лесно му беше да използва високопарни изрази! Не беше се разхождал из изложбата. Не беше чул прокрадващите се стъпки. Не беше тичал като обезумял сред непрогледния мрак…

Тя пое дълбоко въздух.

— Прав сте, разбира се — каза тя. — Да вървим.

Тъй като сектор 29 беше в границите на охранявания периметър, наложи им се на два пъти да показват служебните си карти, за да стигнат до асансьора. Полицейският час не беше в сила тази вечер и пазачите и полицаите бяха повече загрижени да задържат подозрителните и неупълномощени лица, — отколкото да спират служители на музея.

— Пендергаст! — извика Фрок, докато Марго изтикваше количката от асансьора в сумрачния коридор на подземието. — Аз съм доктор Фрок. Чувате ли ме?

Гласът му отекна и замря.

Марго знаеше някои неща за историята на сектор 29. Когато електростанцията на музея се е намирала наблизо, целият район бил прорязан от паропроводи, снабдителни тунели и подземни кабини, използвани от работници за дейностите под земята. След изграждането на нова електростанция през 20-те години старите инсталации били отстранени и започнали да използват безкрайните призрачни лабиринти за складове.

Марго побутваше Фрок из ниските коридори. От време на време той стоварваше юмрук по някоя врата и извикваше името на Пендергаст, но неизменно му отговаряше само тишината.

— Няма да постигнем нищо — каза Фрок, когато Марго спря да си поеме дъх.

Бялата му коса беше разчорлена, а смокингът му беше изпомачкан.

Марго се огледа нервно. Знаеше приблизително къде са: някъде в дъното на лабиринта от коридори се простираше огромната стихнала стара електростанция: тънещ в мрак подземен пантеон, който в момента използваха за хранилище на скелети на китове. Независимо от предположенията на Фрок за поведението на създанието виковете му я притесняваха.

— Това може да ни отнеме часове — добави Фрок. — Може и да не е тук вече. Може изобщо да не е бил. — Той пое дълбоко въздух. — Пендергаст беше последната ни надежда.

— Шумовете и врявата може да сплашат създанието и да го принудят да се притаи далеч от тържеството — промълви с не особено убедителен тон Марго.

Фрок отпусна глава върху дланите си.

— Малко вероятно. Миризмата ще привлече звяра. Може да е интелигентен, може да е съобразителен, но той е като сериен убиец — когато заговори кръвта му, нищо не може да го спре.

Фрок се понадигна с подновена енергичност.

— Пендергаст! — извика отново той. — Къде си?

Уотърс слушаше, изопнал тяло. Усещаше пулса си и му се струваше, че не може да си поеме достатъчно въздух, за да напълни дробовете си.