Реликвата - Страница 92

Райт пристъпи внимателно напред и започна да издърпва чекмеджетата едно след друго, тършувайки зад папките, докато най-после откри онова, което търсеше.

— Ръджър, 0,357 магнум — каза той, претегляйки го върху дланта си. — Страхотен пистолет. Изключително мощен.

— Съмнявам се да спре онова, което е убило Иполито — каза Кътбърт.

Беше застанал близо до вратата на лабораторията — неподвижен силует в черна рамка.

— Не се тревожи Ян. Тези куршуми могат да пронижат дори слон. Купих го, след като старият Шортър беше удушен от скитник. Така или иначе, съществото не може да се качи тук. А и вратата е дебела пет сантиметра и е от здрав дъб.

— А онази там? — посочи Кътбърт към дъното на кабинета.

— Тя е към залата с динозаврите и също е от масивен дъб. — Той напъха ръджъра в колана си. — Онези глупаци тръгнаха към подземието като самоудавници. Трябваше да ме послушат.

Той отново затършува в чекмеджетата и извади фенерче.

— Чудесно! Не съм го използвал от години.

Просветна мъждукащ лъч, който потрепна в мрака от лекото потреперване на ръката му.

— Май не му е останал много живот — измърмори Кътбърт.

Райт изключи фенерчето.

— Ще го използвам само в краен случай.

— Моля те! — неочаквано се обади Рикман. — Моля те да го оставиш включено. Само за минута. — Беше седнала на някаква табуретка в средата на стаята, стиснала нервно ръцете си. — Уинстън, какво ще правим? Трябва да измислим някакъв план.

— Всичко по реда си — отговори Райт. — Трябва да пийна нещо, това първо. Нервите ми са изопнати докрай.

Тръгна към дъното на лабораторията и освети с фенерчето някакъв шкаф, от който извади бутилка. Чу се звън на стъкло.

— Ян? — попита Райт.

— За мене нищо — отговори Кътбърт.

— Лавиния?

— Не, не, не мога.

Райт се върна обратно и седна до една работна маса. Напълни чашата и я изпразни на три глътки. След което отново я напълни. Стаята се изпълни с топлия плътен аромат на малцово уиски.

— По-кротко, Уинстън — обади се Кътбърт.

— Не можем да останем в тази тъмница — нервно каза Рикман. — Трябва да има някакъв изход на този етаж.

— Казах ви, че всичко е блокирано — повиши глас Райт.

— А Залата на динозаврите? — попита Рикман, сочейки вратата в дъното.

— Лавиния — отвърна Райт, — залата на динозаврите има само един вход, пред който в момента е спусната аварийна врата. Напълно изолирани сме. Но е излишно да се безпокоите, защото онова, което уби Иполито и останалите, няма да тръгне след нас. Ще тръгне след лесната плячка — групата, която се лута из подземието.

Чу се звук от преглъщане и силен удар на стъкло върху масата.

— Оставаме тук още половин час, за да изчакаме. След това ще се върнем в изложбата. Ако дотогава не успеят да включат тока и да вдигнат вратите, знам друг изход. През изложбата.

— Изглежда познаваш всички тайни кътчета — обади се Кътбърт.

— Това беше моята лаборатория. И досега обичам да се отбивам понякога тук, да се измъквам от административните главоболия, да съм близо до моите динозаври.

Той се изкикоти и отново пи.

— Разбирам — кисело подхвърли Кътбърт.

— Част от изложбата „Суеверие“ е поместена в старата ниша на трилобитите. Преди години прекарвах часове наред там. Както и да е. Зад една от старите витрини с трилобити имаше проход към коридора „Бродуей.“ Преди години вратата беше задънена, за да се отвори място за нова витрина. Сигурен съм, че когато са подреждали „Суеверие“, само са заковали парче шперплат отгоре и са боядисали. Ще го изкъртим с шутове и ще разбием бравата с моя пистолет, ако се наложи.

— Струва ми се осъществимо — нетърпеливо възкликна Рикман.

— Не си спомням да съм чувал за подобна врата в изложбата — скептично подхвърли Кътбърт. — Сигурен съм, че охраната щеше да знае за това.

— Казах ти, че беше преди години — възрази Райт. — Запушиха я и забравиха за нея.

Последва продължително мълчание, докато Райт си наля ново питие.

— Уинстън — каза Кътбърт, — престани с това пиене.

Директорът гаврътна голяма глътка и отпусна глава.

— Ян — промълви след малко Райт, — как можа да се случи това? Загубени сме, както знаеш.

Кътбърт не отговори.

— Нека не погребваме пациента преди да е произнесена диагнозата — обади се Рикман с изкуствено приповдигнат тон. — Един добър директор на връзки с обществеността може да се справи дори с най-безизходното положение.

— Лавиния, не става дума за няколко смъртоносни таблетки срещу главоболие — отвърна Кътбърт. — Два етажа под нас лежат половин дузина мъртъвци, а може и да са повече. Проклетият кмет също е в капан. След час-два ще сме в късните новини на всички телевизии в страната.

— Загубени сме — повтори Райт.

От гърлото му се изтръгна кратко изхлипване и той отпусна глава върху масата.

— По дяволите! — тихичко изруга Кътбърт, посегна към бутилката и чашата и ги прибра обратно в шкафа.

— Всичко свърши, нали? — простена Райт, без да повдига глава.

— Да, Уинстън, свърши — отговори Кътбърт. — Честно казано, ще съм доволен, ако се измъкна жив.

— Моля те, Ян, да се махаме оттук! Моля те! — проплака Рикман.

Тя се изправи, тръгна към вратата, която Райт беше затворил, след като влязоха, и я отвори едва-едва.

— Тя не е заключена! — почти изкрещя Рикман.

— Мили Боже — възкликна Кътбърт.

Без да вдигне глава, Райт бръкна в джоба си и подаде някакъв ключ.

— Става и за двете врати.

Рикман напъха с треперещи ръце ключа в ключалката.

— Къде сбъркахме? — съкрушен попита Райт.