Реликвата - Страница 97

Фрок кимна енергично.

— Според екстраполатора обонянието му е значително по-остро от нашето. Не забравяйте, че е проследило сандъците чак до това хранилище.

— И сте убеден, че… храната, която е погълнало тази вечер, не го е заситила?

— Господин Пендергаст, човешките хормони са недостатъчен заместител. Убедени сме, че създанието живее благодарение на това растение. — Фрок отново кимна. — Ако долови миризма на голямо количество влакна, ще ги открие.

— Тогава да тръгваме — каза Пендергаст и повдигна внимателно вързопа. — Достъпът до долното ниво е на неколкостотин метра оттук. Ако сте прав, от сега нататък се излагаме на значителна опасност. Създанието ще се насочи към нас.

Побутвайки количката пред себе си, Марго последва агента в коридора. Той затвори вратата и групичката забърза обратно сред тишината на Старото подземие.

53

Д’Агоста пристъпваше приклекнал през водата с насочен към непрогледния мрак пистолет. Беше угасил фенерчето, за да не разкрива местоположението си. Водата се носеше бързо между краката му, а миризмата на водорасли и вар се смесваше с непоносимото зловоние на създанието.

— Бейли, там ли си? — прошепна в мрака той.

— Да — отговори Бейли. — Чакам на първото разклонение.

— Имаш повече куршуми от мен. Ако изникне този кучи син, искам да ме прикриваш, докато мина отзад и се опитам да разбия бравата.

— Разбрано.

Д’Агоста закрачи към Бейли с премръзнали от студената вода крака. Неочаквано чу неясни шумове в мрака пред себе си, последвани от тихо плискане на вода — първия път по-далеч, а после все по-близо. Бейли стреля два пъти, а няколко души зад Д’Агоста започнаха да хленчат.

— Господи! — чу той вика на Бейли, а след това нещо изхрущя.

В следващия миг Бейли изкрещя и Д’Агоста усети водата пред него да се разплисква.

— Бейли! — извика той, но му отговори единствено бълбукането на водата.

Измъкна фенерчето и освети тунела пред себе си. Нищо.

— Бейли!

Няколко души зад гърба му плачеха, а един крещеше истерично.

— Млъкнете! — извика умолително Д’Агоста. — Трябва да чуя!

Писъците заглъхнаха. Зашари с лъча по стените и тавана, но не забеляза нищо. Бейли беше изчезнал и миризмата отново беше намаляла. Полицаят може би беше улучил създанието или се беше оттеглило временно заради изстрелите. Насочи светлината надолу и забеляза, че изтичащата между краката му вода е червена. Видя течението да отнася откъснато парче син плат от полицейска униформа.

— Имам нужда от помощ! — изсъска през рамо.

Смитбек мигновено застана до него.

— Насочи светлината по коридора.

Д’Агоста опипа каменния под с ръка. Забеляза, че нивото на водата се е повдигнало: щом се приведе, тя плисна към гърдите му. Нещо мина покрай носа му — парче плът от Бейли — и той се извърна за момент.

Не напипа пистолет.

— Смитбек — каза Д’Агоста, — връщам се да разбия бравата. Не можем да си позволим да се мотаем повече, когато това нещо ни дебне. Потърси пистолета на Бейли във водата. Ако забележиш или подушиш нещо, викай.

— Оставяте ме тук сам? — попита притеснен Смитбек.

— Имаш фенерче. Само за минутка. Можеш ли да го направиш?

— Ще опитам.

Д’Агоста стисна рамото му и тръгна назад. Това журналистче беше куражлия.

Някой го хвана, докато се промъкваше през групата.

— Моля ви — чу той женски глас, — кажете ни какво става!

Той деликатно отклони ръката.

Докато се отдалечаваше, чу гласа на кмета, който се опитваше да успокои жената. Може би следващия път ще гласува за дъртото копеле.

— Всички да се дръпнат назад — каза Д’Агоста, заставайки пред вратата.

Знаеше, че трябва да застане на достатъчно разстояние, за да избегне евентуално рикоширалите куршуми. Но бравата беше много масивна и щеше да му е трудно да се прицели в тъмното.

Приближи се на метър от вратата, насочи дулото към бравата и стреля. Когато димът се разсея, напипа дупката в центъра на бравата. Не беше успял да я разбие.

— Мамка му! — измърмори Д’Агоста.

Насочи дулото право срещу резето и отново стреля. Този път успя. Натисна с тежестта на цялото си тяло.

— Някой да ми помогне! — извика той.

Няколко души моментално се втурнаха към него. Ръждясалите панти изскърцаха пронизително и водата нахлу през процепа.

— Смитбек! Откри ли нещо?

— Намерих фенерчето му! — долетя от мрака гласът на младежа.

— Добро момче. Връщай се веднага!

Д’Агоста прекрачи през входа и видя от другата страна на вратата да виси също такава халка. Върна се и заизбутва останалите през вратата. Преброи трийсет и седем души. Бейли вече го нямаше. Смитбек беше последен.

— Така. Да затворим вратата! — извика Д’Агоста.

Едва успяха да я избутат срещу течението.

— Смитбек! Светни насам. Може би ще успеем да я залостим по някакъв начин.

Огледа я за секунда. Ако можеха да натикат някакъв метален лост през халката, вероятно щеше да издържи. Обърна се към групата.

— Трябва ми нещо — каквото и да е — но метално! — извика той. — Някой носи ли парче метал, с което да залостим вратата?

Кметът се промъкна през навалицата, приближи се до Д’Агоста и тикна малка колекция от метални предмети в ръцете му. Смитбек насочи светлината на фенерчето и Д’Агоста огледа сбирката от игли, бижута и гребени.

— Не вършат работа!

От другата страна на вратата се чу шумно плискане и гърлено сумтене. Въздухът се изпълни със зловоние. Чу се тъп удар и скрибуцане и вратата се открехна.

— Господи! Помогнете ми да затворим!

Няколко души се втурнаха напред и притиснаха вратата. Чу се тропот и силен удар. Вратата се отвори още по-широко и ги изблъска назад.