Реликвата - Страница 99

Кофи се поколеба.

— Да — отговори накрая той. — Не знам почти нищо за него, но вече е убило няколко души.

Командирът продължи да го гледа втренчено.

— Ясно — каза най-после той. — Каквото и да е, имаме предостатъчно оръжия, за да превърнем цяло стадо лъвове в локва кръв.

— Няма да са ви излишни. Открийте го и го ликвидирайте.

Пендергаст и Марго огледаха тесния служебен тунел към долното ниво. Пендергаст насочи лъча на фенерчето към черната мазна водна повърхност.

— Става все по-дълбоко — каза той и се обърна към Марго.

— Сигурна ли сте, че създанието може да се изкачи по тази шахта?

— По всяка вероятност — отговори Марго. — Изключително пъргаво е.

Агентът отстъпи назад и отново се опита да се свърже с Д’Агоста по радиостанцията.

— Нещо се е случило — измърмори той. — От петнайсет минути не мога да установя връзка с лейтенанта… откакто стигнаха до заключената врата. — Той отново огледа шахтата и попита: — Как смятате да оставим миризма при толкова много вода?

— Според преценката ви са минали под това място преди известно време, така ли? — попита Марго.

Пендергаст кимна утвърдително.

— При последния ни разговор Д’Агоста ми каза, че групата се намира между първото и второто разклонение — отговори той. — Ако не са се върнали, отдавна са подминали това място.

— Така както си го представям — продължи Марго, — ако разпръснем няколко влакна във водата, течението би трябвало да ги отнесе до създанието.

— Това предполага, че то е достатъчно интелигентно да прецени, че влакната са доплували отгоре по течението. В противен случай може да тръгне надолу по течението…

— Мисля, че е достатъчно интелигентно — обади си Фрок.

— Не бива да го възприемаме като обикновено животно. По всяка вероятност е интелигентно почти колкото човек.

Пендергаст отдели с носната кърпа няколко влакна от вързопа и ги разпръсна във водата.

— Не прекалено много — предупреди Фрок.

Пендергаст погледна Марго.

— Ще пръснем още няколко влакна, за да се получи добра следа, после ще завлечем вързопа обратно в зоната за сигурност и ще изчакаме. Така ще заложим капана.

Той разпръсна още няколко влакна и завърза вързопа.

— При тази скорост на течението — продължи Пендергаст — след броени минути ще стигнат до него. Колко бързо ще реагира?

— Ако екстраполиращата програма е точна — отговори Фрок, — може да се придвижва с голяма скорост. Може би с четиридесет-петдесет километра в час или по-бързо, особено ако е в беда. А нуждата му от влакна изглежда непреодолима. Не е в състояние да се придвижва из тия коридори с пълна скорост — прекъснатата следа, която оставяме, е трудна за проследяване. Но не вярвам водата да го забави много. А и зоната за сигурност е наблизо.

— Разбирам — каза Пендергаст. — Твърде обезпокоително. „Който е решен за битка, нека я започне, защото настъпи моментът.“

— Аха! — възкликна Фрок. — Алкей.

Пендергаст поклати глава.

— Анакреонт, докторе. Тръгваме ли?

54

Светлината от фенерчето в ръката на Смитбек едва мъждукаше в непрогледния мрак. Д’Агоста крачеше малко по-напред с насочен пистолет. Тунелът нямаше край, а черната вода продължаваше да шурти. Или се спускаха все по-надолу, или нивото на водата се покачваше. Смитбек я усещаше вече до бедрата си.

Той огледа едва осветеното навъсено лице на Д’Агоста, оплескано с кръвта на Бейли.

— Не мога да продължа нататък — извика някой отзад.

Смитбек чу познатия глас на кмета, който увещаваше и успокояваше с умението на политик останалите, изричайки онова, което всеки искаше да чуе. Тактичността му изглежда отново вършеше работа. Смитбек огледа обезсърчените хора. Крехките жени с вечерни рокли и бижута, бизнесмени на средна възраст, облечени в смокинги, групичката юпита от банки и адвокатски кантори. Вече познаваше всеки от тях и дори им беше дал свои имена и професии. Ето ги сега всички събрани заедно, изпаднали в една и съща унизителна ситуация, пристъпвайки в сумрака на някакъв тунел, потънали в мръсотия, преследвани от освирепял звяр.

Смитбек беше притеснен, но все още не беше изгубил способността си да разсъждава трезво. Вече беше изпитал истински ужас, осъзнавайки, че всички тези слухове за музейния звяр отговарят на истината. Сега вече — изтощен и мокър — се страхуваше по-скоро да не умре, преди да напише книгата си, отколкото от самата смърт. Запита се дали това е проява на смелост, на славолюбие или просто на глупост. Така или иначе, беше убеден, че случващото се с него из подземието е невероятен късмет. Представяне в „Арената“, „Добро утро, Америка“, „Днешното шоу“, „Донъхю“ и „Опра.“

Никой не можеше да опише събитията като него. Никой не можеше да ги разкаже като пряк участник. Беше истински герой. Той, Уилям Смитбек младши, насочи лъча на фенерчето срещу чудовището, когато Д’Агоста се върна да разбие с изстрел катинара. Той, Смитбек, се досети да използват фенерчето за залостване на вратата. Той беше дясната ръка на лейтенант Д’Агоста.

— Насочи светлината вляво — прекъсна мислите му Д’Агоста и младежът моментално се подчини.

— Стори ми се, че видях нещо в тъмното — измърмори лейтенантът. — Предполагам, че е било някаква сянка.

Господи, помисли си Смитбек, само да доживее да се наслади на успеха си!

— Въобразявам ли си, или водата действително става по-дълбока? — попита той.

— По-дълбока и по-бърза — отговори Д’Агоста. — Пендергаст не каза накъде да вървим от тук нататък.

— Не каза ли?

Смитбек усети, че му прималява.