Реликвата - Страница 104

104

— Разбрано.

„Внимавайте. Височината е двайсет метра.“

Командирът и хората му разбиха мазилката, прикрепиха две вериги към гредата, закачиха карабини, скрипец и такелаж. Един от екипа закачи въжена стълба за едната верига и я пусна през отвора.

Командирът се приведе още веднъж и насочи лъча на мощния си прожектор към тънещата в мрак зала.

— Тук Червен. Долу виждам няколко трупа — докладва той.

„Някаква следа от съществото?“ — попита Кофи.

— Никаква. Струва ми се, че труповете са десетина-дванайсет, а може и повече. Въжената стълба е спусната.

„Какво още чакате?“

Командирът се обърна към медицинския екип.

— Ще подадем сигнал, когато сме готови. Започнете да спускате сглобяемите носилки. Ще ги измъкваме един по един.

Той хвана въжената стълба и се заспуска надолу, олюлявайки се над ширналото се празно пространство. И останалите се спуснаха бързо един след друг. Двама се дръпнаха встрани, за да осигурят прикритие със стрелба при необходимост, а други двама поставиха триножници със закачени върху тях халогенни лампи, които свързаха със спуснатите с въжета преносими генератори. Много скоро централната част на залата грейна от светлина.

— Блокирайте всички входове и изходи! — извика командирът. — Медицинският екип да се спусне!

„Докладвай!“ — изкрещя Кофи по радиостанцията.

— Блокирахме всички врати към залата. Няма никаква следа от животно. Медицинският екип в момента се спуска.

„Добре. Трябва да откриете и да убиете съществото и да установите местонахождението на групата на кмета. Предполагаме, че са се спуснали по стълбището през служебната зона.“

— Прието, Дъгаут — отговори командирът.

Щом изключи радиостанцията, той чу глух изстрел.

— Червен до Дъгаут. Току-що чухме изстрел от пистолет. Като че ли стреляха някъде над нас.

„Проследете го, по дяволите! — изкрещя Кофи. — Вземи хората си и го проследете!“

Командирът се обърна към бойците.

— Червен две, Червен три, приключвате и оставате тук. Вземете гранатомета. Останалите тръгват с мен.

56

Лепкавата вода стигаше вече до кръста на Смитбек. Беше изтощително дори да пази равновесие. Краката му отдавна бяха вкочанени и целият се тресеше.

— Водата се покачва ужасно бързо — каза Д’Агоста.

— Поне няма да се боим от съществото — обнадежден отвърна Смитбек.

— Вероятно си прав. Знаеш ли — продължи Д’Агоста, — преди малко прояви страхотна съобразителност, когато залости вратата с фенерчето. Спаси живота на всички.

— Благодаря — отвърна Смитбек.

Д’Агоста му ставаше все по-симпатичен.

— Не позволявай да стигне до главата ти — извиси глас над бълбукането на водната струя Д’Агоста. След това се обърна назад към кмета. — Всички ли са добре?

Кметът имаше изтощен вид.

— Едва се крепят. Няколко души може всеки момент да припаднат от ужас или изтощение, или и от двете. Оттук накъде?

Той не откъсваше напрегнатия си поглед от тях.

Д’Агоста се поколеба.

— Всъщност не съм съвсем сигурен — отговори най-после той. — Двамата със Смитбек ще опитаме първо по дясното разклонение.

Кметът изгледа групата зад себе си и се приближи до Д’Агоста.

— Чуйте ме — прошепна умолително той. — Знам, че се заблудихте. И вие го знаете. Но ако тези хора отзад го разберат, не мисля, че ще успеем да ги накараме да продължат по-нататък. Тук е адски студено и водата се издига все повече. Тогава защо не опитаме всички заедно? Това е единствената ни възможност. Дори ако решим да се върнем назад, половината не биха могли да тръгнат срещу течението.

Д’Агоста го погледна и помълча.

— Добре — отговори накрая и се обърна към групата. — Чуйте ме внимателно — извика той. — Ще тръгнем по десния тунел. Всички да се хванат за ръце и да образуват колона. Дръжте се здраво. Придвижвайте се близо до стената — течението в средата е много бързо. Ако някой се подхлъзне, викайте, но не се пускайте при никакви обстоятелства. Всички ли ме разбраха? Да тръгваме.

Тъмният силует влезе през рухналата врата, пристъпвайки като котка по натрошените парчета дърво. Кътбърт усети, че краката му изтръпват. Поиска да стреля, но ръцете му не се подчиняваха.

— Моля те, махни се — промълви той с толкова спокоен тон, че се изненада от себе си.

То спря и се втренчи право в него. Кътбърт не виждаше нищо друго на слабата светлина, освен огромния мощен силует и малките червени очички. Стори му се, че излъчват интелигентност.

— Не ме наранявай — продължи умолително той.

Съществото не помръдваше.

— Въоръжен съм — прошепна Кътбърт и се прицели внимателно. — Няма да стрелям, ако се махнеш — добави тихо.

То пристъпи бавно встрани, без да отделя очи от него. В следващия миг се извъртя рязко и изчезна в мрака.

Кътбърт се дръпна уплашен назад и лъчът на фенерчето му зашари като обезумял по пода. Завъртя се около себе си, парализиран от ужас. Цареше абсолютна тишина. Миризмата на животното изпълваше помещението. Неочаквано се озова в Залата на динозаврите и тръшна вратата зад себе си.

— Ключът! — изкрещя той. — За Бога, Лавиния!

Заоглежда изтръпнал потъналата в мрак зала. Насред нея се извисяваше огромен скелет на тиранозавър. Пред него беше приклекнал мрачният силует на трицератопс с приведена глава, чиито огромни черни рога блещукаха в сумрака.

Чу хлипане, усети да пъхат ключа в ръката му. И светкавично заключи вратата.

— Да вървим — каза той и двамата се отдалечиха от вратата, заобикаляйки окончаващия с нокти крак на тиранозавъра.

Навътре мракът беше още по-плътен. Кътбърт дръпна Рикман рязко встрани и я накара да се сгуши в един ъгъл. Втренчиха се напрегнато в мрака. Залата на динозаврите тънеше в злокобна тишина. Дори шумовете на проливния дъжд не проникваха в това светилище. Единствената светлина се процеждаше през високите прозорци на централния купол.

104