Полицаите се промъкнаха покрай кучетата — единият с насочено напред фенерче, другият с готова за стрелба пушка. Тунелът пред тях отново се разклони и кучетата се втурнаха надясно.
— Задръжте ги, господин Хам, нататък може да има убиец — предупреди Д’Агоста.
Кучетата се разлаяха оглушително.
— Седни! — извика помощникът. — Долу! Кастор! Полукс! Долу, да ви вземат дяволите! — Кучетата се мятаха напред, без да обръщат никакво внимание на заповедите. — Хам, нуждая се от помощ!
— Какво ви прихваща? — изкрещя Хам, пристъпи към обезумелите кучета и се опита да сграбчи нашийниците. — Кастор, долу!
— Накарай ги да млъкнат! — изкрещя Д’Агоста.
— Измъкна се! — извика помощникът.
Едното куче препусна напред в мрака.
Спуснаха се след заглъхващия кучешки лай.
— Усещате ли? — възкликна Хам и се закова на място. — Исусе Христе, надушвате ли?
Облъхна ги остра смрадлива воня. Останалото куче подскачаше и се мяташе от възбуда, докато накрая се освободи.
— Полукс! Полукс!
— Чакай! — викна Д’Агоста. — Забрави за секунда проклетите кучета. Да въдворим малко ред тук. Вие двамата минете отпред. Свалете предпазителите.
Двамата полицаи заредиха пушките.
В ехтящия мрак пред тях лаенето стана насечено и накрая престана. Възцари се миг тишина. После от тъмния като в рог тунел се понесе ужасяващ писък — сякаш оглушително изсвистяха гуми. Двамата полицаи се спогледаха. Звукът прекъсна внезапно, както се беше появил.
— Кастор! — изкрещя Хам. — О, Господи! Ранен е!
— Стой тук, по дяволите, Хам! — изрева Д’Агоста.
В този момент от мрака пред тях се метна някакъв силует и едновременно блеснаха две светкавици, придружени от два оглушителни взрива, които отекнаха и замряха в тунела. Надвисна напрегната тишина.
— Проклет идиот, застреля кучето ми — промълви тихо Хам.
Полукс лежеше проснат на два метра пред тях, а от главата му бликаше кръв.
— Нахвърли се право срещу мен… — оправда се единият от полицаите.
— Исусе Христе! — прекъсна го Д’Агоста. — Млъкнете най-после. Там все още има нещо.
Откриха другото куче на стотина метра навътре в тунела. Беше разкъсано почти на две и червата му бяха изтекли навън.
— Господи, погледни това — изпъшка Д’Агоста.
Хам не отговори нищо.
Точно зад кучето тунелът се разклоняваше. Д’Агоста не откъсваше поглед от трупа.
— Без кучетата не можем да разберем накъде е тръгнало — каза накрая той. — Да се махаме оттук, по дяволите, и да оставим експертите да се оправят с тази каша.
Хам не каза нищо.
Останал неочаквано насаме с Марго в ресторанта, Мориарти се почувства още по-неловко.
— Е? — подкани го тя след кратко мълчание.
— Всъщност аз исках да разговарям с вас за работата ви.
— Наистина?
Марго не беше свикнала някой да проявява интерес към заниманията й.
— Е, косвено. Витрините по примитивна медицина са готови, освен една. Получихме страхотна колекция от шамански растения и изделия от Камерун, която искаме да подредим в последната витрина, но са зле документирани. Ако се съгласите да хвърлите едно око…
— С огромно удоволствие — отвърна Марго.
— Великолепно! Кога?
— Защо не веднага? Имам малко време.
Двамата излязоха от служебния ресторант и тръгнаха по дълъг сутеренен коридор, покрай чиито стените се простираха тътнещи тръбопроводи, а през няколко крачки подминаваха поредната заключена врата. На една от вратите имаше табела „СКЛАД ЗА ДИНОЗАВРИ №4 — ГОРЕН ДЖУРАСИК“. Повечето кости на динозаври и други сбирки от вкаменелости бяха складирани в сутерена, тъй като — така беше чувала — огромното им тегло би срутило високите етажи.
— Колекцията е в едно хранилище на шестия етаж — съобщи с нотка на извинение Мориарти, докато влизаха в един от товарните асансьори. — Надявам се да успея да го открия. Знаете какъв лабиринт от складове е там горе.
— Чухте ли нещо повече за Чарли Прайн? — тихо попита Марго.
— Не много. Очевидно не е заподозрян. Но предполагам, че скоро няма да го видим. Преди обяд доктор Кътбърт ми каза, че е ужасно травмиран. — Мориарти тръсна глава. — Кошмарна история.
На петия етаж Марго тръгна след него по един широк коридор, а после нагоре по метално стълбище. Тесните, лъкатушещи като лабиринт коридорчета бяха точно под покрива на музея. От двете страни се редуваха ниски метални врати, зад които се намираха херметично затворените хранилища с нетрайни антроположки колекции. В миналото периодично бяха впръсквали в тях отровни цианови съединения, за да унищожават вредителите и бактериите, но сега съхранението им се осъществяваше чрез по-изтънчени методи.
Лъкатушейки из тесните коридорчета, двамата подминаха множество струпани край стените предмети: резбовано бойно кану, няколко тотема, редица от разсечени цилиндрични пънове. Беше използван всеки квадратен сантиметър от простиращото се на един милион квадратни фута складово пространство, включително стълбищата, коридорите и кабинетите на младшите уредници. От наброяващите около петдесет милиона артефакти и мостри само около пет процента се намираха в изложбените зали. Останалите бяха достъпни единствено за учени и изследователи.
Нюйоркският Музей за естествена история се състоеше от няколко огромни сгради, свързвани една с друга през годините, за да се стигне до настоящия неизбродим, проснал се върху огромна площ архитектурен конгломерат. Щом преминаха в съседната сграда, таванът стана по-висок и тясната котешка пътечка се превърна в разклонен коридор. През мръсните прозорчета на покрива се процеждаше мътна светлина, която се отразяваше върху подредените по рафтовете гипсови отливки на аборигенски лица.