Реликвата - Страница 14

— Божичко, това място е огромно! — промълви Марго, внезапно усетила хладната вълна на страха, и с облекчение си помисли, че се намира седем етажа над мрачните помещения, където бяха намерили смъртта си двете момченца.

— Най-огромното на света — каза Мориарти, докато отключваше една врата с табела „ЦЕН. АФРИКА, Д–2“.

Той светна 25-ватова крушка без абажур. Марго огледа тясната стаичка, натъпкана с маски, шамански хлопки, боядисани и украсени кожи и цял сноп дълги колове с набучени изрисувани глави. До една от стените имаше цяла редица дървени шкафове. Мориарти кимна към тях.

— Растенията са там. Останалото са шамански принадлежности. Това е огромна колекция, но антропологът Ийстман, който е събирал камерунските материали, не е проявил кой знае каква стриктност по отношение на документирането.

— Това е невероятно! — възкликна Марго. — Изобщо нямах представа…

— Слушай — прекъсна я Мориарти, — когато започнахме проучванията за тази изложба, няма да повярваш какви неща открихме. Само в тази секция има стотина антроположки хранилища и съм готов да се обзаложа, че някои от тях не са отваряни от четирийсет години.

Мориарти изведнъж се въодушеви и придоби самоувереност. На Марго й хрумна, че ако захвърли грубото вълнено яке, свали няколко килограма и смени роговите рамки с лещи, ще стане дори симпатичен.

Мориарти не спираше да говори.

— Миналата седмица открихме един от крайно малкия брой съществуващи образци за юкахирско пиктографско писмо — точно зад онази врата! Щом ми се отвори малко свободно време, ще напиша съобщение за списанието.

Марго се усмихна. Човекът говореше така въодушевено, сякаш беше открил неизвестна пиеса на Шекспир. Беше сигурна, че материалът му би заинтригувал едва десетина читатели на „Списание за американска антропология“. Но ентусиазмът на Мориарти беше симпатичен.

— Както и да е — продължи той, намествайки очилата върху носа си, — имам нужда от малко помощ, за да подредя по смислен начин тези камерунски неща в изложбената витрина.

— Какво искаш от мен? — попита Марго, забравяйки за момент следващата глава от дисертацията си.

Ентусиазмът му се оказа заразителен.

— Не е сложно — отвърна Мориарти. — Направил съм груб сценарий за витрината.

Той измъкна някакъв документ от чантата си.

— Ето — продължи той, прокарвайки пръст по заглавната страница, — тук е уточнено какво целим да покажем с тази витрина. Наричаме го сюжет. От теб се иска само да го поизчистиш и да включиш някои от принадлежностите и растенията.

Марго прегледа документа. Започна дай се струва, че подобен ангажимент бий отнел доста повече време, отколкото предполагаше.

— Колко време ще ни отнеме това?

— О, максимум десетина-петнайсет часа. Ето ти каталога и няколко описания. Но трябва да побързаме. Откриването е след няколко дни.

Тя отново си спомни за следващата глава.

— Чакай малко! Това е много работа, а аз имам да пиша дисертация.

Появилото се недоумение върху лицето на Мориарти беше почти комично. Дори не беше му минало през ума, че тя може да има и други ангажименти.

— Искаш да кажеш, че няма да можеш да помогнеш?

— Може и да опитам да отделя малко време — смотолеви тя.

Лицето му засия.

— Страхотно! Докато сме на шестия етаж, нека ти покажа още някои неща.

Заведе я до друго хранилище и отключи. Вратата се отвори със скрибуцане и разкри поразителна колекция от боядисани биволски черепи, хлопки, пера и цяла редица от скелети, които й се сториха гарванови, завързани с ивици сурова кожа.

— Господи! — задъхана от изумление промълви Марго.

— Това тук е цяла религия! — каза Мориарти. — Почакай да видиш какво избрахме. Тези неща не са включени. Разполагаме с една от най-добрите ризи „Слънчев танц“ в света. Погледни това! — Той отвори едно чекмедже. — Оригинални записи на восъчен цилиндър на цикъл песни „Слънчев танц“ от 1901 г. Прехвърлихме ги на лента и ще озвучим с тях Сиукската зала. Какво ще кажеш? Страхотна изложба, а?

— Причини голяма суматоха в музея — отвърна предпазливо Марго.

— Всъщност няма причина за толкова спорове, както си мислят някои хора — каза Мориарти. — Не виждам защо науката и забавлението да не си подадат ръка.

Марго не се въздържа.

— Обзалагам се, че твоят шеф Кътбърт иска от теб тъкмо това.

— Винаги е смятал, че една изложба трябва да е по-достъпна за широката публика. Хората ще посетят тази, защото очакват да видят призраци и таласъми, и ще го получат. Но ще си тръгнат с много повече, отколкото би могла да се надяваш. Освен това изложбата ще донесе много пари на музея. Какво лошо има?

— Нищо — усмихна се Марго.

Предпочете да остави споровете на Смитбек.

Но Мориарти не беше приключил.

— Знам, че значението на думата „суеверие“ дразни някои хора — продължи той. — Има привкус на манипулация. И не е лъжа, че някои от похватите, които използваме в изложбата, са… е, малко сензационни. Но една изложба „Аборигенска религия“ не би предизвикала интерес, не е ли така?

Той я гледаше в очакване на съгласието й.

— Не мисля, че някой има нещо против заглавието — отвърна Марго. — Струва ми се, че според някои хора целите ви не са изцяло научни.

Той тръсна глава.

— Само за свадливите одъртели уредници и ексцентриците. Като Фрок например. „Суеверие“ беше предпочетена вместо предложението за изложба за еволюцията. Естествено, че няма да каже добра дума за нея.

Усмивката на Марго повехна.

— Доктор Фрок е блестящ антрополог — отсече тя.

— Фрок? Доктор Кътбърт твърди, че напълно се е провалил. Откачен маниак, както обича да казва за него.