Реликвата - Страница 24

— Не първото какво? — попита Смит, поглеждайки недружелюбно Кавакита.

Марго хвърли предупредителен поглед на Кавакита, но той продължи:

— Ти спомена, че това убийство не е първото.

— Грег, нужно ли беше? — изпъшка Марго. — Сега никога няма да си получа образците.

— Това изобщо не ме изненадва — натърти Смит. — Не съм суеверен — добави той, облягайки се върху бюрото, — но не за първи път някакво създание броди из коридорите на музея. Поне така говорят хората. Не че им вярвам, искам да кажа.

— Създание? — попита Кавакита.

Марго го срита лекичко по глезена.

— Само повтарям онова, което говорят хората, доктор Кавакита. Нямам навика да пускам фалшиви слухове.

— Не, разбира се — подхвърли Кавакита, намигайки на Марго.

Старецът сърдито се вторачи в него.

— Казват, че отдавна се навърта наоколо. Живее в подземието и се храни с плъхове, мишки и хлебарки. Да сте забелязали, че в музея няма никакви плъхове и мишки? А би трябвало да има, за Бога, след като Ню Йорк е пълен с тях. Не ви ли се струва странно?

— Не бях забелязал — отвърна Кавакита. — Ще се постарая да проуча въпроса.

— На времето имаше един изследовател, който отглеждаше котки за някакъв експеримент — продължи Смит. — Мисля, че се казваше Слоун, доктор Слоун, от Отдела за поведение на животните. Един ден десетина от котките му избягаха. И знаете ли какво? Повече никой не ги видя. Изчезнаха. Доста странно. Поне една-две трябваше да се появят.

— Може да са се махнали, защото не е имало мишки за ядене — каза Кавакита.

Смит не обърна внимание на иронията му.

— Някои твърдят, че се е излюпило в някой от сандъците с яйца от динозавър, донесени от Сибир.

— Аха — отвърна Кавакита, опитвайки се да прикрие усмивката си. — Из музея бродят динозаври.

Смит вдигна рамене.

— Казвам само онова, което съм чул. Други смятат, че е заради някой от ограбваните през годините гробове. Някакъв артефакт с проклятие. Като проклятието на крал Тут. А ако питате мен, тези приятелчета си го заслужават. Не ме интересува как го наричат — археология, антропология или магьосничество, това си е най-просто ограбване на гробове. Никога няма да разкопаят гробовете на собствените си баби, но изобщо няма да се поколебаят да разровят някой чужд гроб и да измъкнат всичко ценно. Прав ли съм?

— Напълно — каза Кавакита. — Но какво имаше предвид, като каза, че тези убийства не са първите?

Смит ги изгледа съзаклятнически.

— Ако кажете на някого, че сте го чули от мен, ще отрека, но преди пет години се случи нещо странно. — Той помълча известно време, сякаш за да засили ефекта от разказа си. — Става дума за онзи уредник Мориси или Монтана, или нещо от сорта. Беше един от участниците в злощастната Амазонска експедиция. Знаете какво имам предвид — дето всички измряха. Както и да е. Та един ден той просто изчезна. Повече никой не го видя. Чули един от пазачите да казва, че открили трупа му в подземията — ужасяващо осакатен.

— Разбирам — каза Кавакита. — И предполагаш, че го е сторил музейния звяр?

— Нищо не предполагам — светкавично отсече Смит. — Само казвам какво съм дочул, това е всичко. Мога да ви кажа, че съм чул много неща от много хора.

— А някой мяркал ли е това… ъъъ… същество? — попита Кавакита, неспособен да скрие усмивката си този път.

— Ами да, сър. Двама-трима души. Помните ли стария Карл Коноувър от железарската работилница? Видял го е преди три години, когато дошъл по-рано, за да свърши някаква работа, да се скрива зад един ъгъл в подземията. Видял го е съвсем ясно.

— Наистина? — възкликна Кавакита. — И как е изглеждало?

— Ами… — понечи да отговори Смит, но не продължи. Най-после беше доловил подигравателния тон в гласа на Кавакита. Изражението му се промени. — Предполагам, доктор Кавакита, че е приличало на господин Джим Бийм — отвърна той.

Кавакита го изгледа с недоумение.

— Бийм? Не се сещам кой…

Бейли Смит избухна във внезапен пристъп на смях и Марго не успя да скрие усмивката си.

— Джордж — обади се тя, — иска да каже, че Коноувър е бил пиян.

— Аха — отвърна хладно Кавакита. — Разбрах.

Доброто му настроение моментално се изпари. „Не обича да се майтапят с него — помисли си Марго. — Приятно му е да се занася с някого, но самият той не носи майтап.“

— Както и да е — добави припряно Кавакита. — Трябват ми някои образци.

— Ало, чакай малко! — запротестира Марго, щом Кавакита побутна списъка си върху бюрото.

Старчето огледа списъка и прониза учения с присвитите си очички.

— По-другата седмица става ли?

16

Няколко етажа по-нагоре лейтенант Д’Агоста беше седнал в един огромен кожен диван в кабинета на уредниците. Млясна доволно, нагласи масивния си крак върху коляното на другия и огледа наоколо. Пендергаст се беше настанил в креслото зад едно от бюрата, задълбочен в една книга с литографии. Над главата му в златна рамка в стил рококо висеше огромна рисунка на Одюбон, изобразяваща копулационния ритуал на снежнобели чапли. Стените бяха облицовани с покрита със столетна патина дъбова ламперия. От гладкия ламаринен таван висяха изящни позлатени абажури от ръчно издухано стъкло. Сложно изваяна камина от доломит запълваше единия ъгъл на кабинета. „Красиво кътче — помисли си Д’Агоста. — Стари пари. Старият Ню Йорк. Висока класа. Не е място, в което да изпушиш пура за двайсет цента.“

Той запали.

— Два и трийсет минава, Пендергаст — обади се той, издишвайки синкавия дим. — Къде ли, по дяволите, се бави Райт?

Пендергаст вдигна рамене.

— Опитва се да ни сплаши — отвърна той и прелисти нова страница.