Реликвата - Страница 23

— Мамка му! — възкликна Д’Агоста. — Погледнете това.

На височината на талията върху картината личеше размазана ивица кръв.

— Нали разбирате, едно убийство е мръсна работа. Би трябвало да открием кървави следи по целия този коридор. Лейтенант, тук ще ни трябват хората от криминалната лаборатория. Мисля, че нещата се изясняват. — Той замълча. — Нека довършим разходката си и да ги повикаме. Бих искал да потърся доказателства по-нататък, ако не възразявате.

— На твое разположение съм — отвърна Д’Агоста.

— Внимавайте къде стъпвате, господин Иполито, ще ги накараме да проверят пода и стените.

Стигнаха до заключена врата с надпис „ВХОД ЗАБРАНЕН“.

— Това е зоната за сигурност — обясни Иполито.

— Виждам — отвърна Пендергаст. — А какво точно е предназначението на тази зона за сигурност? Останалата част от музея не е ли защитена?

— Не става въпрос за това — отговори припряно директорът по сигурността. — Зоната за сигурност е предназначена за съхраняване на изключително редки и ценни предмети. Това е най-добре охраняваният музей в страната. Наскоро инсталираха система от плъзгащи се метални врати из целия музей. Свързани са с компютърната ни система и в случай на грабеж можем да изолираме отделни сектори, както херметически изолираните помещения на…

— Мога да си представя, господин Иполито, благодаря много — прекъсна го Пендергаст. — Любопитно. Старинна врата с медна обшивка — добави той, оглеждайки отблизо вратата.

Д’Агоста забеляза, че по медта има плитки вдлъбнатини.

— Пресни вдлъбнатини, както изглежда — отбеляза Пендергаст. — А какво ще кажеш за това?

Той посочи надолу.

— Исусе Христе! — пое дълбоко въздух Д’Агоста, щом погледна основата на вратата.

Дървената рамка беше изподраскана и раздробена на пресни трески сякаш с огромни нокти.

Пендергаст отстъпи назад.

— Искам подробен анализ на цялата врата, ако обичате, лейтенант. А сега да проверим какво има вътре. Господин Иполито, бъдете любезен да отворите вратата, без да оставяте отпечатъци върху нея.

— Не мога да допусна никого вътре без официално разрешение.

Д’Агоста го погледна недоумяващо.

— Искате да кажете, че трябва да се снабдим с проклето съдебно постановление?

— О, не, не, просто…

— Забравил е ключа — добави Пендергаст. — Ще изчакаме.

— Веднага се връщам — смотолеви Иполито и забързаните му крачки се отдалечиха по коридора.

Когато се отдалечи достатъчно, за да не ги чуе, Д’Агоста се обърна към Пендергаст.

— Не ми е приятно да го кажа, Пендергаст, но ми харесва как работиш. Номерът с картината беше много хитър, както и начинът, по който манипулираш Иполито. Късмет с нюйоркските момчета!

Пендергаст изглеждаше развеселен.

— Благодаря! Чувството е взаимно. Радвам се, че работя с теб, лейтенант, а не с някое от онези твърдоглави приятелчета. Съдейки по онова, което се случи одеве, все още имаш сърце. Останал си нормално човешко същество.

Д’Агоста се разсмя.

— Неее, не е това. Беше заради шибаните бъркани яйца с шунка, сирене и кетчуп, които изплюсках за закуска. И късата му коса. Мразя къси коси.

15

Вратата на хербариума както обикновено беше заключена независимо от надписа „НЕ ЗАТВАРЯЙТЕ ТАЗИ ВРАТА“. Марго почука. „Хайде, Смит, знам, че си вътре.“ Почука по-силно и чу ядовит глас:

— Добре де, задръж малко! Идвам!

Вратата се отвори и старият помощник-уредннк на хербариума Бейли Смит седна с шумна въздишка на раздразнение обратно зад бюрото си и започна да прелиства пощата си.

Марго влезе с решителна крачка. Бейли Смит се отнасяше към работата си като към непоносимо бреме. А започнеше ли да се оплаква, беше невъзможно да му затвориш устата. Обикновено Марго изпращаше официална заявка, за да се спаси от мъчението. Но сега й се налагаше да проучи възможно по-скоро растителните екземпляри от кирибиту за следващата глава на дисертацията си. Все още не беше приключила с ангажимента си към Мориарти, а непрекъснато чуваше слухове за ново ужасно убийство, заради което не беше изключено да затворят музея за останалата част от деня.

Бейли Смит си мърмореше, без дай обръща внимание. Независимо че беше към осемдесетте, старецът според Марго само се правеше на глух, за да дразни хората.

— Господин Смит! — извиси глас тя. — Тези мостри ми трябват, ако обичате. — Тя побутна един списък върху бюрото. — Незабавно, ако е възможно.

Смит изсумтя, надигна се от стола си, взе бавно списъка и го прегледа с неохота.

— Както знаете, може би ще ми отнеме време да ги открия. Какво ще кажете за утре сутринта?

— Моля ви, господин Смит. Чух, че всеки момент може да затворят музея. Образците наистина ми трябват.

Доловил възможността да поклюкарства, старецът стана по-благосклонен.

— Ужасна история! — измърмори той, поклащайки глава. — За четиридесет и пет години, откакто съм тук, не се е случвало такова нещо. Но не бих казал, че съм изненадан — добави той, кимайки многозначително.

Марго нямаше желание да му даде повод да продължава и не каза нищо.

— И не е първото, ако е вярно онова, което подочувам. Нито пък последното. — Той се обърна със списъка, който тикна под носа си. — Какво е това? Muhlenbergia dunbarii? Нямаме такова нещо.

В този момент Марго чу глас зад гърба си.

— Не е първото?

Беше младият помощник-уредник Грегъри Кавакита, който я придружи в служебното кафене предишната сутрин. Марго беше успяла да се запознае с биографията му: роден в състоятелно семейство и останал отрано сирак, беше напуснал родната Йокохама и отраснал при роднини в Англия. След завършването на колежа „Мегдълин“ в Оксфорд се беше дипломирал в МИТ, после беше специализирал в музея и беше станал помощник-уредник. Беше най-блестящото протеже на Фрок и това понякога предизвикваше негодуванието на Марго. Според нея Кавакита не беше от онзи тип учени, които биха имали желание да си сътрудничат с Фрок — той притежаваше инстинктивен усет към конюнктурата в музея, а Фрок беше скандален иконоборец. Но независимо от самовлюбеността си Кавакита притежаваше безспорни качества и двамата с Фрок работеха върху модел за генетични мутации, който никой освен тях не разбираше напълно. Под ръководството на Фрок Кавакита разработваше програмата „Екстраполатор“ за сравняване и комбиниране на генетичните кодове на различни видове. Когато вкараха базата данни в мощния компютър на музея, материалът на системата дотолкова се редуцира, та хората се шегуваха, че е в „модус ръчен калкулатор“.