Фон Остер плесна с ръце.
— Аз вярва! Аз вярва! Тя прави навсякъде неприятности! Тази изложба тя прави всякакви неприятности!
На Смитбек му стана интересно.
— Как така? — попита той.
— Тя всеки ден там и казва това добро, това не добро. Gott, тази жена!
— Способна е на това — потвърди Смитбек с мрачна усмивка. — И какво не одобрява?
— Това, което ти нарича племе котога. Вчера следобед аз бях там и тя разкрещяла: „Всички да напусне изложба! Ние внася статуетка на котога!“ Всички прекъснали работа и излезли.
— Статуетка? Каква статуетка? С какво е толкова забележителна?
На Смитбек му мина през ума, че нещо толкова съществено за Рикман би могло да му е от полза някой ден.
— Тази статуетка Мбун голямата работа на изложбата. Не знам много нещо, но беше много притеснена, казвам ти!
— Защо?
— Както казах, заради статуетка. Не чул ли? Много приказки за нея, много, много лоши. Не искам слуша.
— Какви приказки например?
Смитбек изслуша продължителните обяснения на старчето. Накрая напусна работилницата, последван от Фон Остер чак до асансьора. Дори когато вратата се затваряше, той продължаваше да бърбори.
— Ти няма късмет, че работи за нея! — провикна се накрая, точно преди асансьорът да потегли нагоре.
Но Смитбек не го чу, зает със собствените си мисли.
Към края на следобеда Марго уморено отдели очи от компютъра. Протегна ръка да включи принтера, който се намираше в дъното на коридора, облегна се на стола и разтърка очи. Текстът за Мориарти най-после беше готов. Малко недоизгладен и недотам подробен, колкото би й се искало, но не можеше да отдели повече време за него. Все пак изпитваше тайно удовлетворение и нямаше търпение да занесе разпечатката в кабинета на Мориарти на четвъртия етаж на обсерваторията „Батърфийлд“, където се помещаваше екипът на изложбата „Суеверие“.
Прелисти служебния указател, за да открие вътрешния телефон на Мориарти, придърпа телефона и набра четирицифрения номер.
— Изложбената централа — провлечено изрекоха отсреща.
Чу отдалечени шумни сбогувания.
— Там ли е Джордж Мориарти? — попита Марго.
— Предполагам, че е долу в изложбената зала — отвърна гласът. — Тук затваряме. Да предам нещо?
— Не, благодаря — отвърна Марго и прекъсна.
Погледна ръчния си часовник: почти пет. Време за полицейския час. Но официалното откриване на изложбата беше в петък вечерта и беше обещала материала на Мориарти.
Тъкмо се канеше да се надигне, когато си спомни предложението на Фрок да се обади на Грег Кавакита. Въздъхна и отново вдигна слушалката. Ако вече беше напуснал сградата, щеше да му остави съобщение на телефонния секретар.
— Грег Кавакита на телефона — чу познатия баритонов тембър.
— Грег? Обажда се Марго Грийн.
„Престани с този извинителен тон! Да не е шеф на отдел или нещо подобно.“
— Здрасти, Марго. Какво има?
Чу подрънкване на ключове.
— Искам да те помоля за една услуга. Всъщност предложението е на доктор Фрок. Правя анализ на някои растителни образци от племето кирибиту и той предложи да ги тествам с твоя екстраполатор. Може да открием някои генетични съответствия.
Последва мълчание.
— Доктор Фрок смята, че би било полезна проверка за твоята програма, а и на мен ще помогне — настоя тя.
Кавакита не отговори веднага.
— Знаеш, Марго, че наистина бих искал да ти услужа. Но екстраполаторът все още не е готов да бъде използван от всеки. Все още отстранявам някои технически несъвършенства и не бих могъл да гарантирам за резултатите.
Лицето й пламна.
— От всеки ли?
— Съжалявам, зле избрах думата. Разбираш какво искам да кажа. Освен това в момента наистина съм претоварен, а и този полицейски час допълнително обърква всичко. Виж какво, защо не ми се обадиш отново след една-две седмици? Става ли? Тогава ще поговорим.
Линията прекъсна.
Марго се изправи, грабна сакото и чантата си и тръгна по коридора, за да вземе разпечатката. Беше убедена, че той ще направи всичко възможно да протака нещата до безкрайност. Е, да върви на майната си. Ще открие Мориарти и ще му даде разпечатката, преди да си тръгне. Ако не друго, може да обиколи изложбата с гид и да разбере за какво е цялата тази суетня.
Няколко минути по-късно прекоси бавно пустата мемориална зала „Селус“. На входа стояха двама пазачи, а в информационния център един гид заключваше ведомостите и подреждаше експонатите за продажба за следващия ден. „Ако въобще има посетители“ — помисли си Марго. Трима полицаи стояха точно под огромната бронзова статуя на Селус и разговаряха, без да я забележат.
Марго си спомни сутрешния разговор с Фрок. Ако не открият убиеца, мерките за сигурност може да станат по-строги. Може би защитата на дисертацията й ще се отложи. Или ще затворят целия музей. Марго тръсна глава. Ако се случи така, положително ще замине за Мазачусетс.
Тръгна към галерията „Уокър“ и задния вход на „Суеверие“. За неин ужас огромните метални врати бяха затворени и пред тях бяха поставени две месингови стойки, свързани с кадифен шнур. Встрани стоеше полицай, без да помръдва.
— Мога ли да ви услужа, госпожице?
На баджа му прочете Ф. БОРЕГАРД.
— Имам среща с Джордж Мориарти — отвърна Марго. — Предполагам, че е в изложбените зали. Трябва да му предам нещо.
Тя размаха разпечатката към полицая, който не се впечатли особено.
— Съжалявам, госпожице — каза той. — Минава пет. Не би трябвало да сте тук. Освен това — добави по-любезно той — до откриването изложбата е запечатана.
— Ама… — понечи да възрази Марго, но се обърна и тръгна с въздишка към ротондата.