Реликвата - Страница 35

Като зави зад ъгъла, спря. В дъното на пустия коридор зърна потъналата в сумрак огромна зала. Полицай Ф. Борегард зад ъгъла не я виждаше. Зави рязко наляво и тръгна по късо разклонение с нисък таван, което извеждаше в друг, успореден коридор. Може би все пак ще успее да открие Мориарти.

Изкачи едно широко стълбище, огледа се предпазливо и пристъпи бавно в една сводеста зала за насекоми. След това зави надясно и влезе в една галерия на второто ниво на Морската зала. Като всички кътчета в музея, беше зловеща и пуста.

Марго се спусна по едното от двете широки стълбища, които стигаха до гранитния под на основната зала. Пристъпвайки по-бавно, подмина група моржове в реални размери и една реалистично възпроизведена подводна скала. Знаеше, че подобни диорами като тази от трийсетте и четирийсетте години вече не се правеха, защото бяха много скъпи.

В далечния край на залата се намираше входът към галерия „Вайсман“, където се устройваха мащабните временни изложби. Беше една от залите, в които се помещаваше изложбата „Суеверие“. Двукрилите стъклени врати бяха покрити с черна хартия с огромен надпис:

ГАЛЕРИЯТА Е ЗАТВОРЕНА.

ПОДРЕЖДАНЕ НА НОВА ИЗЛОЖБА.

БЛАГОДАРИМ ЗА ПРОЯВЕНОТО РАЗБИРАНЕ.

Лявата врата беше заключена. Дясната обаче се открехна с лекота.

Погледна колкото е възможно по-небрежно зад гърба си: нямаше никого.

Вратата се затвори със съскане зад гърба й и тя се озова в тясното пространство между външните стени на галерията и гърба на изложбените витрини. Навсякъде беше осеяно с шперплатови плоскости и огромни пирони, а по пода се преплитаха електрически кабели. Вляво от нея се извисяваше подсилена с дървени подпори огромна конструкция от грубо приковани една към друга греди, която много напомняше гърба на декор в някое холивудско студио. Нито един от посетителите на „Суеверие“ нямаше да зърне това кътче от изложбата.

Запристъпва внимателно през тясното пространство, търсейки проход към централната част на залата. Светлината беше съвсем слаба — покритите с метални плочи крушки мъждукаха едва-едва на пет-шест метра разстояние една от друга, — а нямаше никакво желание да се препъне и да се стовари на пода. Откри тясна пролука между две дървени табла и реши да се промуши през нея.

Озова се в просторен вестибюл с шест стени. Готически сводове в три от стените отвеждаха към сумрачни коридори. По-голяма част от светлината идваше откъм няколко фотографии на шамани, осветени отзад от разположени близо до тавана осветителни тела. Огледа с боязън трите изхода. Нямаше никаква представа къде точно се намира — дали в началото или в края на изложбата — и накъде би трябвало да тръгне, за да открие Мориарти.

— Джордж? — подвикна плахо тя, боейки се да повиши глас сред безмълвния сумрак.

Закрачи по централния коридор към друга мрачна зала, по-продълговата от предишната и претъпкана с експонати. От време на време проблясваше по някой артефакт: маска, костен нож, покрита с нокти причудлива резба. Експонатите сякаш плуваха в кадифения сумрак. По тавана блещукаха странни, неопределени светлосенки.

В отдалечения край на галерията разстоянието между стените се стесняваше и Марго изпита смътно усещане, че навлиза в дълбока пещера. „Доста манипулативно“ — мина й през ума. Разбра раздразнението на Фрок.

Продължи да крачи през сумрака, придружена единствено от приглушения шум от стъпките си по дебелия килим. Забелязваше експонатите едва когато се озовеше пред самите витрини и се запита как ще намери обратния път към залата с шаманите. Надяваше се да открие незаключен изход — добре осветен незаключен изход — в друг край на изложбата.

Тясната зала пред нея се разклони. След моментно колебание избра десния коридор. Щом тръгна по него, забеляза малки ниши от двете страни, във всяка от които имаше по един чудноват артефакт. Тишината беше толкова плътна, че тя задържа дъх.

Коридорът се разшири в зала и Марго застана пред няколко татуирани майорски глави. Не бяха съсухрени — черепите очевидно бяха вътре, съхранени — според надписа — чрез опушване. Очните кухини бяха натъпкани с памучна материя, а махагоновите кожи блещукаха. Черните съсухрени устни оголваха зъбите. Бяха шест на брой — цяла зловещо ухилена, поклащаща глави тълпа. Сините татуировки бяха поразително сложни: пресичащи се една друга спирали, усукани около страните, носовете и брадичките. Татуировките бяха направени приживе, съобщаваше табелката, а главите бяха съхранени в знак на почит.

Марго забеляза, че малко по-навътре галерията се стеснява и свършва. Пред самото дъно се извисяваше масивен тумбест тотем, осветен от пода с бледа оранжева светлина. Гигантски вълчи и птичи глави със зловещо извити клюнове стърчаха от тотема и сивите им сенки забулваха черния таван. Убедена, че не може да продължи по-нататък, Марго се приближи с неохота до тотема и забеляза тясно отверстие към малка ниша вляво пред себе си. Запристъпва бавно и възможно по-безшумно нататък. Изобщо ней минаваше мисълта отново да повика Мориарти. „Слава Богу, че не съм близо до Старото подземие!“ — помисли си тя.

В нишата бяха изложени няколко идола. Някои представляваха най-обикновени издялани от камък животни, но повечето бяха чудовищни изображения на страховити фантастични създания. Друг изход отведе Марго в продълговата тясна заличка. Цялата беше облицована с дебело черно кече, а осветлението се процеждаше от невидими ниши. Таванът надвисваше току над главата й. „Смитбек ще трябва да лази на четири крака тук“ — мина й през ума.