Реликвата - Страница 59

— Проклятие? — възкликна Йоргенсен, театрално повдигайки вежди.

— Не, не става дума за проклятие — отговори Марго.

— Радвам се, че не сте се хванали на тази въдица. Няма никакво проклятие. Освен ако не наречем проклятие комбинацията от алчност, безумие и завист. Не е нужно да си го обясняваме с Мбун… — След кратка пауза той попита подозрително: — Защо ви интересува всичко това?

— Да си обясняваме какво? — попита Смитбек.

Йоргенсен отново го изгледа неприязнено.

— Млади момко, ако още веднъж си отворите устата, ще ви помоля да напуснете.

Смитбек присви очи, но замълча.

Марго се подвоуми дали да се впусне в подробности относно теориите на Фрок, следите от нокти, повредения сандък, но накрая се отказа.

— Интересува ни, защото усещаме, че действително има някаква връзка, на която никой не обръща внимание — нито полицията, нито ръководството на музея. Вашето име е споменато в писмото и се надявахме, че можете да ни съобщите повече подробности за експедицията.

Йоргенсен протегна кокалестата си ръка.

— Мога ли да го видя пак?

Смитбек му го подаде неохотно.

Йоргенсен впери жаден поглед в листа, сякаш всмуквайки спомени от него.

— Беше време — промълви той, — когато нямах желание да говоря за това. Може би уплашен е най-точната дума. Известни групи биха се опитали да ме изхвърлят. — Той помръдна рамена. — Но когато човек остарее като мен, вече няма от какво да се бои. Освен може би от самотата. — Той кимна едва-едва към Марго, стиснал в ръка писмото. — Щях да участвам в експедицията, ако не беше Максуел.

— Максуел? Кой е той? — попита Смитбек.

Йоргенсен го стрелна с очи.

— Нокаутирал съм и по-едри журналисти от теб — каза заплашително той. — Казах ти да кротуваш. Разговарям с дамата.

И отново се обърна към Марго.

— Максуел беше един от ръководителите на експедицията. Максуел и Уитлеси. Това беше първата грешка — да се разреши на Максуел насила да се набута, така че двамата бяха равноправни ръководители. От самото начало бяха на нож. Нито един от двамата не разполагаше с цялата власт. Успехът на Максуел е причина за моя неуспех — реши, че в експедицията няма място за ботаник, и така отпаднах от списъка. Но неприятностите на Уитлеси бяха по-големи и от моите. Присъствието на Максуел можеше да осуети тайните му намерения.

— Какви бяха те? — попита Марго.

— Да открие племето котога. Съществуваха слухове за неоткрито племе, обитаващо някакво обширно плато над джунглата. Независимо че местността не беше проучена, преобладаваше убеждението, че племето е изчезнало и са останали само реликви от него. Уитлеси не вярваше, че е така. Искаше да стане техен откривател. Единственият проблем беше, че местното правителство му отказа да изследва местността е основанието, че е запазен периметър за техните учени. „Янки, вървете си у дома.“ — Йоргенсен изпъшка и поклати глава. — Всъщност това беше запазен периметър единствено за плячкосване и грабежи. Естествено, правителството им също беше чувало за слуховете, които бяха известни на Уитлеси. Ако там действително е имало индианци, властите не биха допуснали те да възпрепятстват безмилостното изсичане на горите и прокопаването на минни рудници. Така или иначе, експедицията трябваше да тръгне от север. Много по-неудобен маршрут, но встрани от забранената зона. А имаше и забрана да се изкачат на самото плато.

— Съществуваха ли все още котога? — попита Марго.

Йоргенсен поклати бавно глава.

— Никога няма да узнаем. Властите откриха нещо на върха на платото. Може би залежи от злато, платина или златоносен камък. Съвременните спътници могат да откриват куп неща. Така или иначе, през пролетта на осемдесет и осма платото беше изпепелено от въздуха.

— Изпепелено? — възкликна Марго.

— Напълно изпепелено с напалм — продължи Йоргенсен. — Твърде необичайна и скъпоструваща технология. Очевидно не са успели да овладеят пожарите, които бушуваха месеци наред. След това построиха голяма магистрала откъм леснодостъпната южна посока. Докараха японско хидравлично минно оборудване и буквално заличиха огромни планински области. Няма съмнение, че са изтеглили златото или платината, или каквото е имало, с цианови съединения, като са оставили отровите да изтекат в реките. Нищо, наистина нищичко не е останало. Затова музеят никога не изпрати втора експедиция, която да потърси останки от първата.

Той се изкашля.

— Това е ужасно — прошепна Марго.

Йоргенсен я погледна с неспокойните си небесносини очи.

— Да. Наистина е ужасно. Разбира се, няма да научите нищичко за това от изложбата „Суеверие“.

Смитбек вдигна ръка, докато измъкваше с другата портативния си касетофон.

— Извинете, мога ли…

— Не, не можеш да записваш това. Не е предназначено за публикуване. Нито за цитиране. Нито за нищо. Сутринта получих меморандум в този смисъл, за който вероятно знаете. То е единствено за мен: години наред не можех да говоря за него и ще го направя сега — един-единствен път. Затова кротувайте и слушайте.

За известно време се възцари тишина.

— Та докъде бях стигнал? — продължи Йоргенсен. — О, да. Та значи на Уитлеси не беше позволено да се изкачи на платото. А Максуел беше абсолютен бюрократ. Твърдо беше решил да накара Уитлеси да спазва правилата. Добре де, но когато се озовеш насред джунглата на двеста мили от каквото и да било правителство… Какви правила? — Той се изкикоти. — Съмнявам се дали някой изобщо може да си представи какво точно се е случило там. Разбрах цялата история от Монтегю, който я сглоби от телеграмите на Максуел. Далеч не достоверен източник.