Реликвата - Страница 60

— Монтегю? — обади се Смитбек.

— Както и да е — продължи Йоргенсен, без да му обръща внимание, — изглежда Максуел е попаднал на някаква невероятна ботаника. Деветдесет и девет процента от растителността в подножието на платото се е състояла от съвършено непознати на науката видове. Странни праисторически папрати и едносемеделни растения, характерни за мезозойската ера. Независимо че Максуел беше естествен антрополог, обезумял от тази странна растителност. Пълнели сандък след сандък с несрещани видове. И тогава открил онези семенници.

— С какво са толкова необикновени?

— Били от живи фосили. Нещо подобно на откритието на силакантата през 30-те години: разновидност от цял един тип, който смятали за изчезнал през каменовъгления период. Цял един тип.

— Приличаха ли на яйца тези семенници? — попита Марго.

— Не мога да кажа. Но Монтегю ги беше виждал и ми каза, че са дяволски твърди. Би трябвало да бъдат заровени във висококиселинната почва на някоя джунгла, за да поникнат. Предполагам, че все още са в сандъците.

— Доктор Фрок смята, че са яйца.

— Фрок да си гледа палеонтологията. Прекрасен мъж, но особняк. Във всеки случай между Максуел и Уитлеси избухнал скандал. Нищо чудно. Максуел не проявявал особен интерес към ботаниката, но все пак можел да разпознае една рядкост, когато я види. Искал да се върне в музея със семенниците. Разбрал, че Уитлеси възнамерява да се изкачи на платото, за да търси котога, и това го обезпокоило. Страхувал се, че сандъците ще бъдат конфискувани на някое пристанище и няма да успее да измъкне безценните си семенници. Двамата се разделили и Уитлеси потънал в джунглата, за да се изкачи на платото, и повече никой не го видял. Когато стигнал до брега с останалите членове на експедицията, Максуел изпратил в музея цяла купчина телеграми, в които изобличавал Уитлеси, излагайки своята версия за случилото се. След това всички загинали в самолетната катастрофа. За щастие — или пък за нещастие, — били предприети всевъзможни усилия сандъците да пристигнат. Управата на музея цяла година се бори с бюрократичните усложнения, за да бъдат докарани в Ню Йорк.

Той завъртя с погнуса очи.

— Споменахте някой си Монтегю? — тихо попита Марго.

— Монтегю — повтори Йоргенсен, гледайки покрай нея. — Беше млад кандидат доктор на науките в музея. Антрополог. Протеже на Уитлеси. Излишно е да споменавам, че не се радваше на особено благоволение в музея след изпратените от Максуел телеграми. Всички ние, приятелите на Уитлеси, вече не разчитахме на благосклонност.

— Какво се случи с Монтегю?

Йоргенсен замълча.

— Не знам — промълви най-после той. — Един ден просто изчезна. И повече не се появи.

— А сандъците? — настоя Марго.

— Монтегю имаше огромно желание да ги види — особено сандъка на Уитлеси. Но, както вече казах, беше изпаднал в немилост и му отнеха проекта. Всъщност такъв проект просто вече не съществуваше. Цялата експедиция се оказа такава катастрофа, че по върховете просто искаха случилото се да се забрави. Когато най-после пристигнаха, сандъците си останаха неотворени. По-голяма част от документацията за произхода на предметите беше изгоряла при катастрофата. Според общото мнение е имало дневник на Уитлеси, но аз не съм го виждал. Монтегю настояваше и умоляваше и накрая му разрешиха да се заеме с първоначалния оглед. И тогава внезапно напусна.

— В какъв смисъл напусна? — попита Смитбек.

Йоргенсен го погледна, сякаш преценяваше дали да му отговори или не.

— Просто излезе от музея и повече не се върна. Разбрах, че не е взел никакви дрехи от апартамента си. Семейството му предприе издирване, но не го откриха. Беше доста странен тип. Повечето решиха, че е заминал за Непал или Тайланд, за да открие себе си.

— Имало е слухове — обади се Смитбек.

Йоргенсен се разсмя.

— Разбира се, че имаше слухове! Винаги има! Че злоупотребил с пари, че избягал със съпругата на някакъв гангстер, че бил убит и трупът му бил хвърлен в Ийст ривър. Но беше толкова незабележим, че след няколко седмици почти всички в музея забравиха за него.

— А слуховете, че е бил убит от музейния звяр? — попита Смитбек.

Усмивката на Йоргенсен посърна.

— Не точно. Но това даде повод да плъпнат слухове за проклятието. Заговори се, че всеки, който влезе в съприкосновение със сандъците, умира. Някои от пазачите и служителите в ресторанта — знаете ги що за хора са — бърбореха, че Уитлеси е ограбил храм, че в сандъка имало някаква прокълната реликва и че проклятието я преследвало през целия път чак до музея.

— Не пожелахте ли да изследвате изпратените от Максуел растения? — попита Смитбек. — Все пак сте ботаник, нали?

— Млади момко, ти нямаш понятие от наука. Не съществува подобно нещо — просто „ботаник“. Не проявявам никакъв интерес към палеоботаника на покритосеменните растения. Това е безкрайно далеч от моята област. Специалността ми е коеволюция на растенията и вирусите. По-точно беше — добави с известна ирония той.

— Но Уитлеси е искал да погледнете растенията, които използвал за опаковъчен материал — настоя Смитбек.

— Нямам идея защо — отвърна Йоргенсен. — За първи път чувам за това. Никога не съм виждал това писмо. — Той върна писмото на Марго с известна неохота. — Бих твърдял, че е фалшиво, ако не бяха почеркът и гербът.

Настъпи мълчание.

— А вие какво си помислихте по повод изчезването на Монтегю? — попита след малко Марго.

Йоргенсен разтърка върха на носа си и сведе очи към пода.

— Уплаших се.

— Защо?

Дълго време не последва отговор.