Реликвата - Страница 22

— Ще трябва да посетя доктор Живиц, след като изследва днешните противни улики.

— Кажи ми, Пендергаст, случайно да имаш нещо общо е Анди Уорхол?

— Не проявявам особен интерес към съвременното изкуство, лейтенант.

На местопрестъплението имаше доста народ, но цареше ред. Всички действаха енергично и разговаряха приглушено — сякаш от уважение към мъртвеца. Екипът от моргата беше пристигнал, но стоеше настрана, наблюдавайки търпеливо процедурите. Пендергаст беше застанал до Д’Агоста и шефа на сигурността Иполито.

— Направи ми една услуга, ако обичаш — обърна се Пендергаст към фотографа. — Бих искал една снимка оттук, ето така. — Пендергаст посочи гледната точка. — Бих искал и една серия от върха на стълбището с постепенно приближаване надолу. Отдели малко време да избереш добри ракурси и осветление.

Фотографът го изгледа внимателно и се отдалечи. Пендергаст се обърна към Иполито.

— Имам един въпрос. Защо е слязъл пазачът — как казахте, че е името му, господин Иполито, Джоли, Фред Джоли… — тук долу? Това не е било част от обиколката му. Нали така?

— Точно така — отвърна Иполито, който беше застанал върху едно сухо петно близо до изхода за двора, а лицето му беше зеленикаво, сякаш се беше натровил.

Д’Агоста помръдна рамене.

— Кой би могъл да знае?

— Така е — добави Пендергаст и огледа двора зад стълбището, който беше малък и дълбок с издигащи се от трите му страни тухлени стени. — И казвате, че е заключил вратата зад себе си. Трябва да приемем, че е излязъл тук или е тръгнал в тази посока. Хмм! Снощи беше кулминацията на тауридския метеорен дъжд. Може би този Джоли е бил запален по астрономията. Съмнявам се. — Остана известно време на мястото си, оглеждайки наоколо, после се извърна към тях.

— Предполагам, че мога да ви кажа защо.

„Господи, истински Шерлок Холмс!“ — помисли си Д’Агоста.

— Спуснал се е по стълбището, за да задоволи своя привичка. Марихуана. Този двор е изолирано и проветриво местенце. Перфектно място да попушиш малко трева.

— Марихуана? Това е само предположение.

— Мисля, че видях фаса — отвърна Пендергаст, посочвайки към двора. — Точно до страничната част на касата.

— Не виждам нищо — каза Д’Агоста. — Ед, огледай основата на вратата. Точно там. Какво е това?

— Фас — отвърна Ед.

— Какво ви става, момчета, пропуснали сте цял шибан фас? Казах ви да внимавате за всяка песъчинка, за Бога!

— Все още не сме стигнали до тази решетка.

— Добре.

Той погледна към Пендергаст. „Копелето е късметлия. Може пък да не е на пазача.“

— Господин Иполито — провлечено каза Пендергаст, — обичайно ли е за вашия персонал да използва непозволени наркотици по време на дежурство?

— В никакъв случай, но не съм убеден, че тъкмо Фред Джоли…

Пендергаст го спря с ръка.

— Предполагам, че забелязвате всички тези отпечатъци от стъпки.

— Те са на пазача, открил трупа — намеси се Д’Агоста.

Пендергаст се приведе.

— Абсолютно са заличили всякакви възможни доказателства — каза навъсено той. — Наистина, господин Иполито, би трябвало да обучите своите хора как да опазват мястото на престъплението.

Иполито отвори уста да отвърне нещо, но се отказа. Д’Агоста овладя усмивката си.

Пендергаст закрачи внимателно под стълбището към леко открехната метална врата.

— Ориентирайте ме, господин Иполито. Тази врата под стълбището накъде води?

— Към коридор.

— Който води към…

— Вдясно е зоната за сигурност. Не е невъзможно убиецът да е тръгнал натам, защото…

— Позволете ми да възразя, господин Иполито, но съм убеден, че убиецът е тръгнал тъкмо натам — отново го прекъсна Пендергаст. — Нека предположа. След зоната за сигурност са старите подземни помещения, прав ли съм?

— Точно така — отвърна Иполито.

— Където бяха открити двете момченца.

— Бинго! — възкликна Д’Агоста.

— Тази зона за сигурност ми се струва любопитна, господин Иполито. Ще се поразходим ли?

Зад ръждясалата метална врата се изопваше дълъг подземен коридор с цяла редица електрически крушки по тавана. Подът беше покрит с износен линолеум, а по стените висяха фрески с индианци от югозападен Пуебло, които мелят жито, тъкат или преследват сърни.

— Прекрасни са — отбеляза Пендергаст. — Жалко че са тук долу. Напомнят ранния Фремонт Елис.

— Преди са били изложени в Залата на Югозапада — поясни Иполито. — Мисля, че са я закрили прел двайсетте години.

— Аха! — каза Пендергаст, оглеждайки внимателно една от фреските. — Наистина е Елис. О, небеса, прекрасни са! Погледнете осветлението върху тази кирпичена фасада.

— Откъде сте така сигурен? — попита Иполито.

— Всеки, който познава Елис — обясни Пендергаст, — ще го потвърди.

— Исках да кажа, откъде сте сигурен, че убиецът е минал оттук?

— Вероятно предположение — отвърна Пендергаст, докато оглеждаше следващата рисунка. — Разбирате ли, когато някой каже „невъзможно“, имам отвратителния навик, от който не мога да се отърва, незабавно да се противопоставя по възможно най-категоричния начин. Наистина отвратителен навик! Но, разбира се, сега вече е сигурно, че убиецът е минал оттук.

— Защо?

Иполито изглеждаше напълно объркан.

— Погледнете този изумителен пейзаж от стария Санта Фе. Бил ли сте някога в Санта Фе?

Последва кратка тишина.

— Ъъъ… не — отвърна Иполито.

— Зад града се намира планинска верига, наречена Сиера де Сангре де Кристо. На испански означава „Кръвта на планината на Христос“.

— Е, и?

— При залез слънце планината наистина е обагрена в червено, но — смея да кажа — не чак толкова червено. Това е истинска кръв и е прясна. Наистина жалко, че е увредила картината.